Днес е ден за прошка.
Нарочно не писах нищо по повод кончината на патриарх Неофит в дните на траур - от респект към светия отец. Няма да пиша и сега - не само защото не го познавах в личен план, но и защото не е редно. Това коментира във "Фейсбук" Евгений Кънев.
Но искам да кажа няколко думи за нашата църква и публичността. Мое неангажиращо мнение.
Бях впечатлен и приятно изненадан от мащаба, задълбочеността и времето за отразяване на преклонението от всички медии.
Надежда, че някаква духовност все още присъства в нашето общество.
След това се замислих - защо винаги отдаваме само почит на хората, които вече не са между нас - било на нашите национални герои, било на хора, доскоро между нас, които никой не е забелязвал. Затова и едва post mortem огромното мнозинство българи разбраха всъщност кой е бил Неофит - нашия патриарх.
Дали не е защото българите обичаме да честваме някого, но не и да следваме неговата житейска философия?
Не е ли така с Левски - всяка година го честваме по няколко пъти, а почти никой не само не е готов да следва заветите му, камо ли да жертва себе си за общото благо? А повечето политици и самият президент - смирен само в такива дни - са по-скоро негов антипод с разколните си дела, но се кичат с думите и лика на Левски, когато е нужно.
Дали защото в живия живот такива хора са авторитети, които трябва да бъдат унищожени или унизени? Защото са опасен пример и алтернатива за поведенчески модел - и затова не получават респект, за да не хвърлят сянка върху рейтинга на нечия нищожност? И се честват едва, когато си отидат от света, защото - по Дебелянов - “мъртвият не ни е вече враг?”
Но има и друг основен ракурс към това обществено събитие, който бе засегнат в едно ТВ студио.
Хората ли се отдалечиха от църквата ни или обратно?
И двете тези са верни. Хората се отдалечиха, защото в цял свят е така - това е плодът на модерността, консюмеризма, на високия жизнен стандарт. Когато човек не е изправен пред фундаментални дилеми за своя живот той по-рядко се уповава на силата на Божественото.
Но и нашата Църква се отдалечи от хората.
На първо място, защото имаше прекалено много скандали с несвяти хора в нея - демонстриращи материален стандарт и алчност към земните богатства. Знаем за прякора на един митрополит; за църковните имоти; за потайносттта, която не допуска държавата до икономиката на църквата.
На второ място, нашата Църква се отдалечи от ежедневието и злободневието на българите, когато най-много им е нужна. Няма да забравя как тя насърчаваше по време на пандемия хората да ходят в храмовете без предпазни мерки - за разлика от другите църкви, навярно прегърнала антинаучното конспиративно схващане за природата на вируса. Какво доверие може да се има на институция, която поставя здравето и живота на миряните в риск?
На трето място,
нашата Църква в голяма степен и извън нейния статут функционираше като дъщерна организация на Руската църква - инструмент на Путинизма.
Не можем да забравим унизителното отношение на КГБ полковника Гундяев, а.к.а руски патриарх Кирил към България и нашите президент и вицепрезидент, които коленопреклонно позволиха да бъдат унизени - къде беше независимият църковен глас тогава? Защо нашата църква отказа да стане църква -майка на македонската ? Дали не по кремълски съображения?
На четвърто място - нашата Църква не осъди войната в Украйна и си замълча. Чак до момента, когато Неофит на предсмъртния си одър спомена Украйна, че е обект на агресия и води справедлива война - думи, които нито една медия не отрази! Нито бяха повторени от Божи служител.
На пето място - нашата Църква не трябва да се меси в държавните дела и затова ръководството ѝ не бива да допуска да се снима на най-високо ниво с политици с меко казано спорна репутация, обект на тежки международни санкции. Това също руши доверието.
Но най-важното - нашата Църква трябва да намери начин, запазвайки традицията, да стигне до душите и сърцата на хората за делото и заветите на Исус Христос - било чрез по-опростено и осъвременено слово, чрез модерни медийни похвати, чрез повече адекватни на разбиранията на българите предавания по БНТ и БНР.
Повече от всякога, българският народ има нужда от морален стожер,
който да му напомня ценностите за достоен и благочестив живот, какъвто пример ни даде Божият Син. И Българската Православна Църква трябва отново да стане този морален стожер, какъвто е била през най-тъмните времена на нашата история.
Простете!