Опит за реконструкция на социопатичната стратификационна структура на постоталитарното българско общество
Днес интересът към стратификационните процеси през призмата на неравенството е всеобхватен:
Първо, в глобален план. Световни лидери се ангажират с позиция срещу прекомерното, аморално,социално несправедливо неравенство
( визирам обръщението на Папа Франциск от 12 декември, 2013 г; ключовата реч на президента на САЩ Барак Обам, произнесена през същия месец; тематичните дискусии на започващия днес Световен икономически форум в Давос и др.)
Второ, в обществата, които осъществяват преход от тоталитарни режими към по-демократично устройство на публичния живот. Проблемът за олигархичния модел, установен в постсъветското пространство, в арабския регион и в други геополитически ареали е централен в политическия дневен ред и научния дебат.
Давам си сметка, че тематичната област, в която навлизам, е силно дискусионна. Социологическият мейнстрийм от десетилетия се интересува повече от нормалните, предсказуемите трансформации в съществуващите стратификационни системи. Социалните девиации, които са в моето полезрение на днешната лекция, останаха на заден план. До момента, в който стана ясно, че традиционните образци на взаимоотношения между обществените групи и общности, между управляваните и управляващите, под напора на масовото гражданско недоволство и буквално пред очите ни започнаха да се разпадат. Което е сериозно предизвикателство пред класическата социология; и може би - обществен повик за изработване на нови социологически парадигми .
Изходната теза :
Накратко тя се свежда до следното: отминава четвъртвековният мирен преход–криминален, несправедлив, изпълнен с идейни конфронтации, но без употреба на силова/властова принуда и без кръвопролитни граждански стълкновения. Крехката демокрация у нас преживява откат- встрани и назад ( параболата, за която пише проф. Колин Крауч, е очертана и извървяна само за 25 години).
Вече не минава седмица без жертви и саможертви – жени, мъже и деца, имигранти и бежанци, православни и друговерци. Разнасят се черни списъци на инакомислещи интелектуалци, придружени със закани за саморазправа; лепят се плакати с черепи; рушат се паметници; от подземията изпълзяват наказателни бригади; правят се опити за въвеждане на извънредно законодателство, ограничаващо гражданските свободи и независимата журналистика; властта – видимата и невидимата- безпардонно нахлува в личното пространство на гражданите. От тук до първите изстрели и верижни взривове е само една крачка.
Как се стигна до днешната кризисна ситуация, характерна за рисковите, перманентно нестабилни общества?
Двете разделения
Откакто съществуват човешки общества, те винаги са били разслоени - на социална и биологична/расова основа. Българското постоталитарно общество изживя исторически катаклизъм, като премина от състояние на идеологически прокламирано равенство към дълбоко разделение на материална основа.
При предходния („социалистически”) модел обществената ирония се състоеше в това, че в реалния живот едни групи бяха „по-равни от другите!” (по Джордж Оруел).
Соцпатологията беше заменена с друга, квази- капиталистическа. Формално изравнената общност на българите беше заместена от постмодерна социално- поляризирана конструкция. Разделителната линия се вижда и с невъоръжено око: между приказно богати и крайно бедни, свръхосигурени и социално зависими, властимащи и лишени от власт.
Така стигнахме до онова патологично състояние, характерно за глобализацията, при което всяка нация неизбежно се разполовява на два неравни блока: „плутономия” и „прекариат” (според определението, дадено от проф. Ноам Чомски, в неговата книга „Окупирай”). Първите ( 1%) живеят в суперлукс; вторите, без т.нар. селариат (обслужващите властта и корпорациите) са обречени на несигурност и мизерия.
Тук обаче свършва социалното разделение и започва биологичното. Лишените от сигурна работа и достойно заплащане, от елементарни медицински грижи и добро образование за децата, от социални грижи за увредените лице, от заработени пенсии, от равни шансове за професионална кариера и пр., вече не гледат на себе си, на себеподобните и на „другите” като на социални/човешки същества. Инстинктът за вътрешновидово оцеляване измества нормите и навиците за социално общуване и взаимно подпомагане. В обществото се настанява и разпорежда не добрият, а злият дух на капитализма: животинският нагон.
Когато дълбоките неравенства в обществото възникват и се възпроизвеждат по еволюционен път и на социално-икономическа основа – класова, професионална, статусова и пр., недоволните се държат в подчинение чрез властова принуда, култивираща страх. Но в България е различно. В нея се изгради (по-точно: имплантира) зомби-капитализъм в съкратени исторически срокове; сдоби се с управляващ „елит”, тотално обсебен от вярата, че общественият и икономическият живот се поддържат по правилото на социалната джунгла: „силните оцеляват и преуспяват, слабите загиват”! Годините на принуда и страх обаче изтекоха. Настъпи времето за употреба на други инстументи за социално регулиране: озлобление и омраза. Именно те са двигателите на всички видове социални агресии, които заливат днешната българска земя. Как стигнахме дотук?
Коренът на злото
Малцина са тези, които търсят корена на злото в начина/модела, по който беше осъществен т.нар. постоталитарен преход в България. Доколкото има такива автори, на тях е отредена периферията на медийното и по-широкото публично пространство; докато в същото време ултра-неолибералната пропаганда ни залива от сутрин до вечер от ефира и страниците на всекидневния печат; проникна и във водещите университети. Ако някъде се срещат интригуващи писания по темата, те са предимно на конспиративна основа : планът „Ран-Ът” ни е виновен; или американците и евреите ни мислят злото; или пък руснаците ни отмъщават за загърбеното братство и т.н.
Нека да се обърнем към сериозните анализи. Нашият ерудиран сънародник проф. Цветан Тодоров описва по следния начин подмяната на западната демократична и хуманна цивилизация -научният либерализъм зае мястото на научния комунизъм; а от началото на 21 век светът премина към нова фаза- на т.нар. ултралиберализъм.
Идеологията на комунизма проповядва, че правилно е онова, което говори партията-държава; философията на неолиберализма насажда култ към необуздания предприемаческия дух - притежание на малцинството.Този култ е неразривно свързан с последователно, фанатично прилагане на принципа на индивидуализма; което, преведено на достъпен език, означава: всеки да се оправя както може в социалната джунгла. И понеже „моженето” е различно, неуспелите започват да търсят виновника за собствените си беди в другите до себе си: българите-в циганите и турците и обратно; мюсюлманите-в неверниците; младите-в старите; интелигентните- в непросветените и т.н.
Някой може да възрази, че тези реакции се отнасят за външния свят и не са валидни за България. Не съм съгласен. Тъкмо у нас обаче неолиберализмът пусна най-дълбоки корени- в сравнение с всички останали страни от бившата съветска зона. Както преди 1989 г. бяхме най-болшевизирани, така след смяната на режима станахме най-ревностните радетели на пазарния либерализъм, вкл. и на ултралиберализмът, задушаващ всяка проява на групова солидарност и повик за справедливост. На дневен ред е следващата трансформация в мисленето и поведението: българите анблок да се превърнат в либертарианци!
Като възприе неолибералната доктрина, българският постоталитарен „елит” си осигури спокойствие и всевластие: докато плебеите се ненавиждат, дебнат и линчуват един друг, плутономите са сигурни в своето бъдеще. Но не съвсем!
Съединената плутокрация
В началото на 90-те години Радой Ралин идваше в моя кабинет в сградата на КНСБ, за да си поговорим за...плутокрацията! Тогава тази дума не беше включена в модерния лексикон; рядко се споменаваше и за олигархията. Големият сатирик се тревожеше в какво общество ще живеем и ме питаше, ще се възстановят ли социално-осигурителните/ взаимни фондове от царско време-на чиновници, занаятчии и други съсловни групи. Интересуваха го не само паричните и материалните активи, одържавени след 1944 г., но и дали ще се възстанови социалната икономика, която е дала възможност на българите със свободни професии да натрупат колективно състояние за милиарди златни франкове (част от тях и досега лежат на депозит в швейцарски банки). Идеята за социална икономика беше провалена – със задружните усилия на бившите комунистическа върхушка и новите демократи. Как победи заговорът е дълга история, която се надявам в бъдеще да разкажа.
Тук ме занимава друг феномен: генезисът на българската постоталитарна олигархия, показала завиден нюх и способности за корпоративна интеграция в името на котерийните си интереси?
Редица изследователи на прехода твърдят, че зачеването е станало преди 1989 г.; раждането-след 1990 г.; а родителите и наследниците са все от червено потекло. За първото и второто са прави, но за третото- вече не. В края на 90-те години червената олигархия беше обогатена цветово и биологично: чрез смяна на боята, съешаване с инородни субекти и обогатяване с пришълци. Днес олигарсите „Марка БГ”, са пъстроцветни- червени и сини, жълти и оранжеви, турсосини. Само че цветовите нюанси нямат никакво значение, стигне ли се до подялба на власт и ресурси.
БГ-олигархията си извади важни поуки от несполуката да създаде публична институция за контрол върху държавата, довела да взаимно изтребване (справка-съдбата на Г-13). Ориентира се към покупка на политици (например връщането на бившия монарх с парите и подкрепата на т.нар. биг.бизнес). Влезе в съдружие с влиятелни политици, разделяйки богатството с тях (главно от върхушката на БСП и ДПС). Последната олигархична иновация е покупката/поръчката на цели партии-креатури , чиито предизборни листи и следизборни назначения се одобряват не в политическите средища, а в щаб-квартирите на олигархичния бизнес.
Така двете власти-финансова (скрита) и публична ( фасадна) - се сляха в едно. От „редовата” олигархия се откъсна и извиси плутокрацията: кликата на по-най-богатите. Тези нови, всеядни политико-икономически агенти, чрез своите фамилни и родови мрежи, превзеха водещите медии и правосъдието и ги превърнаха в мощно корпоративно оръдие за манипулиране и поддръжка. На практика - превзеха държавата!
За природата и нравите на плутокрацията
Според класическите дефиниции , плутокрацията е власт на най-богатите. Тоест, на онази част от по-широката олигархична прослойка, чиито социален статус ясно се отличава и видимо се извисява над конвенционалната стратификационна среда. Как да идентифицираме персоните, т.е. кой кой е в затворения и грижливо охраняван свят на плутократичния „елит”? Как да разберем тайната на личното и фамилно притежание на активи, които излизат далеч извън нормалните представи за размера на богатството в християнския свят? Може ли да изчислим на какви социални и финансови дистанции се намират от стоящите по-ниско в обществената йерархия ? Иначе казано, в състояние ли са социалните науки да реконструират процеса на преразпределение на обществените блага, довел до сегашното непознато в най-новата историята на България социално неравенство?
Опасявам се, че точен, количествено измерим отговор на поставените въпроси не е в състояние да даде нито един самовзискателен изследовател на посттоталитарната стратификация. Формално погледнато, причината е статистическа: такива данни не се събират в преброяванията. Алтернатива са журналистическите и криминологичните разследвания, но те като правило спират до до индивидуалните ситуации и родовите мрежи. Елитната подкласа „плутокрация” остава недостъпна за задълбочен икономико-социологически прочит; в извадките на ЕСИ тази категория българи изобщо не попада!
Нека оставим временно встрани този проблем и да се вгледаме в публичното поведение на съвременната плутокрация, в т.ч. българската. Още повече, че тя е обладана от нестихващ ексхибиционизъм, демонстрирайки неуморно - на живо, в ефира и чрез модните издания - своите интимни чувства, страсти и преживявания. Казано директно, нейната частна сфера (т.нар. privacy) доброволно е извадена на показ.
Ще се позова на проф. Ноам Чомски, който в нашумялото издание на своята книга „Occupy” открехва завесата , за да видим що за житейска философия и корпоративна етика изповядват богоизбраните:
Годината е 2005, т.е. в навечерието на глобалната криза. Мега-корпоративната мрежа „Сити-груп” издава брошура за своите инвеститори, с емблематичното заглавие „Плутономия: купуване на луксозното. Обяснение на глобалната липса на равновесие”. Мотото на брошурата е: „Светът е разделен на два блока: „Плутономия и останалите”. Издателите съветват инвеститорите да вложат парите си в т.нар. индекс на плутономията!
И така, що е плутономия? Според проф. Чомски това явление се отнася до свръх-богатите, които купуват супермодни стоки и живеят в лукс. Иначе казано, това е постмодерният, препоръчителен и прогресивен лайфстайл. Защо прогресивен? За експертите от Сити-груп, изобретили модната buz-word, плутономията характеризира икономическия растеж, който се базира не на масовото потребление, а на елитната консумация.
Но от икономико-социологическа гледна точка плутономията е по-богато и нюансирано явление. Бих добавил, че то олицетворява триумфа на индивидуалния успех, постигнат в общество, чиито дизайн е съобразен с вкусовете и навиците на родените да налагат волята си над останалите, т.е. на победителите. Приказното лично и фамилно богатство се постига чрез т.нар. преразпределение нагоре – точно обратното на баналната неоконсервативна мантра („trickling up”), която внушава, че щом някой се замогне, той автоматично, по силата на вроден инстинкт ще прехвърля блага надолу по сълбата на доходите. И накрая, плутономията е еманация на предприемаческия дух, но не на облагородения, а на другия, животинския, за който говори Кейнс.
Така вместо с духовно издигната аристокрация, национално отговорен и саможертвен елит, родолюбци и човеколюбци от ранга на братята Христо и Евлоги Георгиеви, Димитър Ценов и много други, общността на българските граждани в началото на 21 век. се сдоби с водачи- социални мутанти. За да им се състави точен портрет са потребни безпристрастни културни антрополози, психоаналитици и профайлъри. Просто няма как анормалното, патологичното да бъде обяснено със стандартните емпирични методи и процедури на социологията.
По повод на всяко от горните твърдения възниква въпрос: а какво се случва с останалите, с лузърите? С онези, които би трябвало да формират средната класа, или да окупират по-ниските, но социално приемливи позиции в постоталитарната стратификация.
Те, според проф. Чомски, влизат в широката категория на прекариата, т.е. обречените да живеят в несигурност – на работата, доходите, жизнените шансове и кариерните планове. Несигурността пронизва и често обезмисля целокупния им начин на живот. В България такъв е социалният статус на над 60% от населението. Авторът на бестселъра „Прекариатът-тази опасна нова класа” проф. Гай Стендинг смята визираното преобръщане на класическата стратификационна пирамида за едно от най-уродливите явления на постмодерния капитализъм.
И тъй като България се движи по сходна историческа траектория, макар и на солидна дистанция от развитите западни държави, няма как същите закономерности да не се появят и у нас. Подчертавам това, за да предпазя аудиторията от прибързания извод, че родната плутокрация и нейните превъплъщения са продукт на провинциално-ориенталския българо-балкански манталитет. Или, което е още по- нелогично: какъвто е народът, такава е и неговата плутокрация!
Не! Нашата нация – със своето растящо разделение и българската плутокрация – с нейните периодични съвокупления, са органична част от един глобален трансформационен феномен, наречен ултра-неолиберализъм. Различията са в детайлите, в емоциите, в културата на мутиращите индивиди и общности.
Давам си сметка, че проблемът за връзката между пазарния либерализъм, намерил благодатна почва в България и социопатичната стратификация се нуждае от продължение.
Крайната точка: разпадът на държавността
Позволете ми в заключение да проследя накратко алгоритъма на преобръщането на пост-тоталитарната социално-стратификационна система: от проектирана/нормална, в девиантна, от социопатичен тип:
-Стъпка едно: номенклатурата от ерата на тоталитаризма роди олигархията и я сроди с новата политическа класа;
- Стъпка две: постоталитарното олигархично семейство ускорено достигна репродуктивна възраст и роди плутокрацията ;
-Стъпка три: плутокрацията замени класическата конструкция на властта с неформални мрежи и се настани в техните комфортни убежища;
- Стъпка четири: неформалните лобистки мрежи изковаха удобни за олигархията банкови, данъчни, приватизационни, концесионни и прочее закони;
-Стъпка пет: чрез законите олигархията легитимно измести държавните институции; днес цялата държава е под техен контрол!
- Стъпка шест: моралните норми също се преобръщат- анормалното се настанява на мястото на старата ценностно-нормативнална система; да си нормален означава да бъдеш третиран като девиантен –индивид, общност, група!
Изводи за недоволните и протестиращите:
1. Недоволните, чиито гняв периодачно се излива в яростна омраза и преминава в агресия - денем и нощем, по улиците и площадите- преследват себеподобните от други биосоциални разновидности. Само че не хуманоидите, а мутиралите либералоиди са техните идейни опоненти и социални неприятели;
2. Протестиращите –студенти и интелектуалци-искат безусловна оставка и незабавни избори. Ако се окаже успешна тази политическа миниреволюция, тя ще доведе до нова еволюция на олигархичния модел. В България ще се установи режим на плутархия- т.е. на паралелно съществуване на олигархията и плутокрацията. Втората, като по-обединена, ще бъде новият Хегемон.
3. Успехът на всеки протест, зависи не от нагнетяването на агресията, а от постоянството на ненасилието (перифраза на Ганди). С днешния депутатски сбироток, предвождан от лицемерни плутократи, няма как да се води нормален диалог. Следователно има нужда от:
- институцията на посредниците- както стана в Тунис; както се изработи споразумението от Монклоа в Испания след Франко; както са постъпили в Швеция през 30-те години на 20 в.;
- авторитетни и безпристрастни българи , които да договорят цената на остраняването на корумпираната корпоративна върхушка и овластяването на гражданите, предлагайки българската Магна Харта!.
-по-чести демонстрации на политически компромис, какъвто беше съвместният апел на държавния глава и премиера за толерантност и солидарност.
Какво ще се случи с разделената българска нация, ако няма рационален диалог и не се постигне нов обществен договор? Само Господ знае какво ще е нейната съдба. Казват, че бил българин!