Нова форма на служебен кабинет, нови права на президента… Това са част от промените в Конституцията, които депутатите в последния парламент направиха. Но постигнахме ли нещо по-добро… Пред ФАКТИ по темата говори адвокат Гънчо Гънчев.
- Адвокат Гънчев, как гледате на желаното гръмко прокламиране, че България се нуждае от конституционна реформа, и това, което стана в действителност?
- България не се нуждае от конституционна реформа, а от рестарт на политическата ни система и пълна подмяна на изгубилия легитимност политически елит. Това, което българските граждани очакваха от шумно прокламираната конституционна реформа, беше да се върне усещането на гражданите за справедливост - социална, финансова и съдебна. На практика, това не се случи. Цялата приумица за конституционна промяна изигра единствената си роля и тя е да се ограничи властта на президента и възможността да назначава служебни правителства, както и възможността политическата класа да контролира изборния процес. Както се казва: “Kойто плаща, той поръчва и музиката”.
Контролът върху МВР, службите и прокуратурата, на практика, осигурява протекцията, която е необходима, за да функционира мрежата за купуване и продаване на гласове.
Бездействието на органите на реда и затварянето на очите им води до усещането на хората, че изборите предварително са предрешени. Мантрата “всичко е решено” и “всички са маскари” отдавна е приета от обществото ни и отблъсква кадърните и принципните хора от политиката, а масата от обществото ни се отказва доброволно от конституционното си право да гласува. Това води до мултиплициране на едни и същи политически субекти и липсата на стандарти и качествен подбор на политическите ни лидери.
- Виждаме, че идеята бе парламентът да контролира служебното правителство, а депутатите си гласуваха ваканция. Защо?
- Абсолютен нон сенс. Както казах и по-горе, целта на системните играчи беше ограничаване на правото на президента да назначава служебно правителство, което да организира и провежда честни и прозрачни избори. На практика, тези които излъгаха избирателите си, визирам ГЕРБ и ПП-ДБ, чрез парламентарното си мнозинство с ДПС и чрез порочно заченатата „сглобка“, овладяха парламента и наложиха конституционните реформи. Парламентарната република, за съжаление, отдавна се е изчерпала - поне във вида, в който сега функционира. Депутатите отдавна са заложници на партийните повели, егото на председателите си и техните лични интереси. Вмешателството на чужди посолства и липсата на съпротивителни сили в политическите ни лидери да отстояват националния ни интерес,
създава усещането за липса на суверинитет и превръщането на България просто в услужлива територия, управляванa от наместници.
В българското общество и националните медии липсва плурализъм, чуждото мнение е дамгосвано, играта с думи като евроатлантизъм, европейски ценности и парламентаризъм отдавна са изпразнени от съдържание. Излизането на парламента във ваканция показа за пореден път, че промените в Конституцията са едно недомислие и че парламентът, сам по себе си, не желае да бъде коректив, а по-скоро патерица на огледалния образ на подалото оставка редовно правителство „Денков-Габриел“, визирам правителството на министър председателя Главчев.
- Все повече се коментира, че промените в законите са противоконституционни. А Конституционният съд мълчи. Докога…
- Макар да имаме за резултат промяна на Конституцията, всеки един закон за нейното изменение и допълнение произтича от Конституцията, т.е. има вторичен характер и по форма и съдържание ѝ е подчинен. Конституционната практика признава, че такъв акт на Народното събрание може да бъде обект на самостоятелен контрол след влизането му в сила. Всеки един такъв акт не може да противоречи на основните жалони на правото, като промените могат да бъдат преценявани единствено, съобразно действащата Конституция, нейното върховенство и непосредственото ѝ действие. Ето защо, задължението да бъдат спазвани начините и формите за промяна на една конституция не е просто задължение за зачитане на нейните норми, а по-скоро задължение към отстояване на демократичната, правовата държава и върховенството на закона, което е и фундаментът на всяко едно развито общество.
В тази връзка, дълбоко съм разочарован от КС, очаквах КС да вземе принципно решение, като поправи кашата, която набедените юристи в 49-то Народно събрание забъркаха. За жалост, както видяхме, дори и в КС попаднаха хора, които са чисто партийни кандидатури, хора с ниска обществена подкрепа, обвързани в зависимости и не на последно място, без каквато и да е юридическа експертиза. Правото не е лъжица за всяка уста. Това е специфична материя, която трябва да създава ред и правила, а не хаос и беззаконие. За мен, в голямата си, част конституционните промени са незаконосъобразни и популистки. Прикрити зад добри намерения настоящите конституционни промени създадоха институционална криза.
Липсата на навременно решение от страна на КС, подкопа правовата държава и показва само едно - зависимости.
За да бъде „инструмент за управление“, контролирано и ограничавано със средствата на демокрацията, е нужно и гарантиране на защита на Конституцията от нея самата (Решение № 7 от 13.09.2006 г. по к. д. № 6/2006 г.). Поради тази причина и Законът за изменение и допълнение на Конституцията, приет от обикновено Народно събрание, подлежи на контрол за конституционност – както относно това дали е спазен редът, установен в чл. 154 и 155 от Конституцията, така и дали в съответствие с чл. 153 от нея, съдържащите се в него изменения не засягат въпроси от изключителната компетентност на Велико народно събрание. При липса на такъв контрол, възниква опасността всяко Народно събрание да може да изменя Конституцията, но без да спазва предвидения от нея в чл. 154 и 155 ред за това, както и в нарушение на чл. 153 от Конституцията да засегне въпроси, които са в компетентността на ВНС (Решение № 3 от 2003 г. по к. д. № 22/2002 г.) Т.е. всяко новосформирано парламентарно мнозинство да жонглира с конституцията, както му е угодно. Това е въпросът, който е на дневен ред и който очаква своето решение, защото, считам, че е недопустимо обикновено Народно събрание да прави предложения за промени в статута, функциите и организацията на конституционните установени органи, длъжности и съществуващият баланс в тяхното взаимодействие.
Считам, че промените, касаещи главния прокурор и разделянето на ВСС на две колегии, не са в защита на обществения интерес, а са по-скоро прикрит опит за овладяване на съдебната система. Разделянето на ВСС на две - на прокурорска и съдийска колегия, във вида, в който се прие, не гарантира независимост и справедливо правосъдие. На практика съдебната система загуби своята независимост и легитимност.
- Служебните правителства през последните няколко години създадоха впечатлението, че президента е някакъв център на власт. А сега каква власт имаме…
- Служебните правителства бяха един временен пристан, в който обществото ни намери спокойствие от безпрецедентната политическа криза, в която сами се вкарахме. Навлязохме в спирала от кризи, от политическа и институционална до конституционна. Причините според мен са две: на първо място контролираният вот и второ ниската избирателна активност. От своя страна това доведе до близки, почти идентични резултати при периодично повтарящите се парламентарни избори и липсата на алтернатива на политическото статукво.
Президентът от своя страна се превърна не толкова в център за власт, това по-скоро е тезата на политическата ни класа, а в център на стабилност и единствена алтернатива на сегашното статукво, което е мнение на голяма част от обществото ни.
Самият аз съм републиканец по убеждения и не споделям тезата за концентриране на властта в ръцете на един човек, но съм за баланс между властите. Защото както се казва: “Власт власт възпира”.
Според доктрината за разделението на властите, трите функции на държавното управление – законодателна, изпълнителна и съдебна, трябва да бъдат разделени и изпълнявани от различни органи, определени от Конституцията. Изпълнителната, законодателната и съдебната власт трябва да се осъществяват от независими институции, но в своите отговорности те взаимно да се контролират. Тези клонове на държавното управление трябва да са автономни, но все пак и да са взаимообвързани, но без да са подчинени един на друг. Разделението на правомощията е такова, че не може единият дял на властта да упражнява власт, която влиза в отговорностите на дял. Съдебната власт трябва да не е зависима от политическо влияние при осъществяване на функциите си и да е с осигурена мандатност. Точно тази доктрина беше практически унищожена и стана заложник на политическата класа. Властта се съсредоточи в ръцете на политиците.
Следва продължение…