Политическата драма на българите през последните 150 години се корени в тяхната ориентация и липсата на реална политическа сила, която адекватно да отразява тази ориентация. Като цяло (разбирай 80%) българите са ляво консервативен народ. Те (защото аз не съм ляво консервативен) искат силна държава, която да налага ясни и строги регулации, да контролира цените, да предоставя безплатно здравеопазване и социални грижи, да осигурява централизирано и унифицирано образование и да пази "малкия човек" от лошите капиталистически чорбаджии, които искат да експлоатират рабите за собствена облага.
Това коментира във "Фейсбук" Александър Стоянов.
Същевременно, българинът като цяло е почитател на традициите, патриархалния дух, ясното йерархизиране на социалните роли, в които жените си знаят мястото, а младите слушат и уважават възрастните.
Комунизмът е заличил до голяма степен православната страна на този консерватизъм,
но е заменил класическата религиозност със заместител, съставен от парчетата унищожена възрожденска набожност, слепени с догмите на работническия консерватизъм от 1970-те.
Това обаче не е новост в светогледа на народа ни. Българите са били в голямата си част ляво-консервативни още от средата на XIX век и това личи ясно в политическия и социален елит, който се изгражда след Кримската война и около Учредителното събрание (1879г.)
Къде е драмата тогава? Драмата е, че политическият елит в България никога не е споделял напълно всички ценности, които движат голямата част от народа ни. Между 1881 и 1919 г. управляват партии, които са доста по-център или дясно в сравнение с нагласите на народа.
БЗНС през 1920 г. като че ли се оказва най-близо до това да отговори на всички изисквания на отрудените селски маси, но апаратът на армия, полиция и политическа опозиция, оформен от предходния период е твърде силен, за да допусне диктатура на селото над града.
В последствие БКП се опитва да покрие изискванията на българите за ляв консерватизъм, но също се проваля, въпреки че другарите колят и бесят в държавата (буквално). Причината за това е вроденият български индивидуализъм и скептичност към държавни репресии - парадоксална страна на манталитета ни, характерна по-скоро за либертарианците, отколкото за някой ляв човек. Разковничето тук е Османското владичество, което възпитава българина в чувство на отчуждаване от държавата.
Т.е. ние хем искаме държавата да е силна и да се грижи за нас, хем не искаме да ни наказва - много моркови и никаква тояга.
След 1989 г. в България така и не се създаде адекватна ляво-консервативни партия,
която да мобилизира огромният, латентен потенциал за възход на подобна идеология у нас. БСП се провали напълно в опита си да е такава партия, също както и всички "люспи", които се отделиха от нея.
Днес желанието на българите за ляв консерватизъм, прелъстено и изоставяно толкова често от век насам, търси спасение в демагогията и популизма на политически неориентирани и икономически маргинални партии, които развяват изпразнени от съдържание лозунги, които са готин кликбейт, но нищо повече.
Следвайки тези демагогии, българските леви консерватори от широките народни маси отново ще останат разочаровани и обезверени, както и с чувството за все по-сериозна безпътица.
Каква е алтернативата за тези хора?
Появата на политическа сила с ясни цели, идеи и приоритети, която принципно да следва истинските ляво-консервативни идеи, които българите търсят. Уви, нищо не подсказва подобна политическа сила да се появи в обозримо бъдеще.