Седмите парламентарни избори през октомври все повече приближават Кремъл към крайната му цел: да промени българския политически ландшафт и да върне София в лоното на Москва. Старата плячкаджийска партия на Доган и застаряващата печалбарска партия на Трифонов отново са машите, с които Кремъл вади горещите кестени от българската политика. На този фон идеите на Христо Иванов да се сътрудничи с едни лоши срещу други още по-лоши не са само наивни. Предателски са. Предателски спрямо европейска България, защото директно водят към азиатска Русия.
Това пише във "Фейсбук" Калин Манолов.
Единствената разлика между първите и седмите извънредни избори е, че през 2021 Путин все още бе Този-който-не-трябва-да-бъде-назоваван. Е, сега като "партиите на промяната" го назовават под път и над път, да не би да се борят с него??? Да не би „Да, България“ да изпълнява последователно и методично раздела „Депутинизация“ от своята партийна програма? Да не би да сме си върнали СОР „Камчия“ или поне да сме изчукали класовете от Съветския герб над входа на българския парламент ???
Напротив, демократите пак се канят да си сътрудничат с прокситата на Русия в България. Защото не мислете, че идеите на Христо Иванов за общ фронт с Доган срещу Пеевски са само негови, още по-малко - че са еднодневки! В тази посока в 51 парламент активно ще се работи. Обяснението, както и досега, ще бъде: целта оправдава средствата, политиката е изкуство на възможното.
Само че нямаш цел, ако не я идентифицираш правилно и не я назовеш открито. Още по-малко – ако вдъхновяващо не я обясниш и не привлечеш достатъчно голяма част от обществото да работи заедно с теб за постигането ѝ.
На сегашните демократични лидери не им е много ясно и какво е „компромис“ в политиката. В живота може да е просто нарушаване на собствените убеждения. В политиката е загърбване на морала - не просто да направиш нещо, които не ти харесва, но и да направиш нещо, което знаеш, че е зло. В морално отношение политиката е „черно-бяла“. Не можеш да оправдаваш предателствата си с каквато и да е цел.
Още повече, че съдебната реформа НЕ Е политическа цел. Тя е проява на специфичните интереси на няколко юристи, които съставиха мантри от абстракции, за да рационализират собствените си амбиции. Най-убедителното доказателство за това е, че вече 10 години „Да, България“ не може да обясни нуждата от съдебна реформа не само вдъхновяващо, но и последователно и разбираемо.
Не може не заради липсата на думи, а на аргументи. Съдебната реформа Е СРЕДСТВО, както са средства членството ни в НАТО и ЕС. Средства за по-добър живот. Да, това противоречи на общоприетото разбиране, че съдебната реформа ще донесе справедливост. Но когато говорим за промени в законодателството на една страна, за изменението или отмяната на действащи закони и за създаването на нови, основният въпрос е не справедливостта, а социалното благоденствие. Не справедливостта определя решението в полза на определена социална система; напротив, системата определя какво трябва да се смята за справедливо и несправедливо. Извън социалните връзки няма нито правда, нито неправда, както брилянтно обяснява в „Човешкото действие“ Лудвиг фон Мизес.
Не ни остава нищо друго, освен да си помислим, че демократите или нямат никаква цел, или истинската им цел не би могла да бъде назована публично. Следователно е морално укорима. Тогава не по-малко укоримо е и гласуването за тях.
Така че на въпроса: „За кого да гласувам през октомври?“ нямам позитивен отговор. Алтернатива за 2 месеца няма как да се появи. Има предостатъчно подготвителна работа за вършене преди това.
Най-важната – и най-неблагодарна! - част от нея, е разработването на философския фундамент, върху който една бъдеща (за мен задължително дясна!) партия, ще развива свободното българско общество. Сегашното не е свободно, защото достатъчно много българи гласуват против промяната. Чудовищният морален разпад е следствие най-вече от факта, че всеки действа, мотивиран от краткосрочна материална изгода. В резултат политиката се прави само от политици, а за обществените дела се грижат само държавни служители, тъй като само на тях им се плаща за това. Така политиците и админстраторите стават практически безконтролни. И никаква съдебна реформа не може да промени тази нагласа.
Една истинска дясна партия обаче е длъжна да може. Няма нищо по-трудно от това. Няма нищо по-трудно от осигуряването на истинска и безкористна подкрепа за системна политика, ориентирана към свободата. За да може да я провежда без силна обществена съпротива, когато дойде на власт, един прозорлив бъдещ десен лидер първо трябва да си осигури подкрепа от хората, които формират общественото мнение – интелектуалците. Първо на тях той трябва да предложи нова класическа либерална програма, която да запленява въображението. Именно класическият либерализъм е философията на свободата, не консерватизмът – особено пропутинския му вариант, който напоследък Радев и сие се опитват да ни пробутат.
Накратко, новият десен лидер ще трябва да напише програма, която да не съдържа само „нещата такива, каквито са“, нито да е вид разводнен социализъм. В основата на тази програма трябва да стои истински либерален радикализъм. Такъв радикализъм би привлякъл интелектуалците и би ги накарал да започнат да разпространяват идеите на лидера. Особено ако програмата на новата партия предлага промени в социалната структура, които надхвърлят дори тяхното богато въображение.
Затова тази програма трябва да не е прекалено практична и да не се ограничава до политически възможното. Както писа преди 75 години Фридрих фон Хайек в „Интелектуалците и социализма“, това, което ни липсва, е Либералната утопия. Комунистите спечелиха, защото имаха дързостта да бъдат утописти. Едно либерално „Мир! Хляб! Свобода!“ ще спечели на лидера подкрепата на интелектуалците и ще му осигури влиянието върху общественото мнение.
Така това, което изглежда безнадеждно далеч днес, ще стане възможно все някое утре.