Скандалът около пиесата "Оръжията и човекът" на Джордж Бърнард Шоу беше абсолютно предизвестен, практически неизбежен, ужасяващо незаобиколим и се превърна в огромна визуална инсталация на раздраното българско общество и всички негови травми, бесове, вътрешни клокочения и безкрайни раздори. Сам по себе си този скандал е достоен за отделна пиеса, а тук ще се опитаме да скицираме нейните отделни действия, които доведоха до баталните сцени в центъра на София и алкохолните изригвания на градската интелигенция, че е е заобиколена от народ от дебили и селяни, които не трябва да имат думата за нищо.
Първо действие: Зареждане на оръжията
Още през април, когато стана ясно, че паяжинясалото холивудско величие Джон Малкович ще режисира пиесата "Оръжията и човекът" на Шоу се видя, че големи групи в българското общество се чувстват засегнати от този странен избор. Пиесата на Шоу е тесногръда, изключително стереотипизираща и в нея като тънка червена нишка си личи, че младият автор все още не се е отърват от британската империалистическа надменонност. Наясно съм, че Шоу избира българите точно, защото те като история и народ нямат никакъв контекст в британската памет и самосъзнание, което му позволява да развие своите антивоенни тези и да ги съчетае с небрежна любовна история. Факт обаче и това, че той избира да насочи стрелите си към най-справедливата и смислена война в българската история - войната в която българските капитани разгромяват сръбските генерали и с кръвта си отстояват идеалите на Съединението. В своята мрачна история страната ни е водила много войни, но тази наистина е най-чистата, свята и светла. Война, която ни е натрапена, а ние печелим. И заради това великата Мерсия Макдермот в своята последна книга преди да почине не напразно предупреждаваше, че в България поставянето точно на тази пиеса на Шоу би предизвикало скандал. Българското общество свикна да го унижават всякакви местни нищожества и телевизионни шамани, но идеята, че някакъв чужденец ще се захване с този скандален текст вече преля чашата. Нещо повече - ако прочетете всички стереотипизиращи тъпотии на Шоу ще видите, че това е точно отношението срещу, което целият Холивуд се бунтува днес. Типизацията на образите е началото на всяка етническа омраза. Да кажеш, че българите не се къпят е все едно да споделиш, че всички американци препиват с бира и повръщат всяка вечер. Това не е база за диалог между културите. Това е имперската надменност на Шоу в онези дни и честно казано пренасянето ѝ в съвременна България беше абсолютно безсмислено. Ако ръководството на Народния театър искаше да натрупа точки с Малкович можеше да му предложи да режисира някоя българска пиеса. Това щеше да е истински културен феномен, начин две визии за света да се сблъскат. Изборът на най-скандалната, но не и на най-силната пиеса на Шоу беше като да се разхождаш със запалена цигара в барутен погреб. И неизбежното стана...
Второ действие: Първите изстрели
Колкото повече наближаваше денят на премиерата, толкова повече се усилваха страстите. Съюзът на българските писатели намери достатъчно кураж в себе си, за да излезе с декларация срещу действията на Народния театър, както и да се възмути срещу избора на пиеса. Декларацията е силен и много смислен текст, който за първи път от години насам вербализира възмущението на част от културната общност срещу постоянната подмяна на стойности в нашето общество.
Тогава Джон Малкович се появи на сцената. Уви, по неговото поведение и отговори можем да съдим, че още с пристигането си тук е бил налазен от представителите на умнокрасивитета, които като хлебарки са се скупчили около него. "Съюзът на писателите не изключи ли навремето Георги Марков?", иронично попита холивудското величие. Още тогава стана ясно, че това не е неговата автентична мисъл. Това е подшушнат отговор, някой местен потен интелектуалец му го е издиктувал, защото отговорът в носи в себе си всички тъпанарски полулиберални труизми с които е заразен мозъкът на средностастическия градски пияница-антикомунист. Убеден съм, че преди да стъпи тук Малкович не е имал представа кой е Марков, а вероятно вече е забравил и това име. Но още тогава ми стана ясно, че кликата, която се е впила в американеца няма да се откаже преди напълно да осмуче ситуацията и да се изгаври с всичко възможно край себе си. До последно паразитите от умнокрасивитета не вярваха, че народът може да се опълчи на техния избор. Първо, защото те представа нямат къде точно живеят и второ - полуинтелектуалците отдавна не са в състояние да водят смислен диалог по някоя тема. Те живеят със сектантско светоусещане, затворени в своя токсичен балон, напълно откъснати от действителността и честно казано заради това културните им продукти често приличат на нещо, което е намерено на сметище за радиоактивни отпадъци. И заради това, убеден съм, дори и в най-мрачните си сънища, дори в дъното на най-киселинните им кошмари (там, където Путин идва в България, а от Посолството им спират грантовете) те никога не са подозирали, че навръх премиерата пред Народния театър ще се събере гневният черен народ и ще им поиска сметка за стореното. Когато това се случи - започна трагедията!
Трето действие: Оръжията на площада
Нощта на премиерата започна небрежно. Пред Народния театър се бяха събрали хора, но протестът си беше съвсем цивилизован, смислен, интелектуален и абсолютно граждански. Тогава директорът Васил Василев реши, че му е време да влезе в ролята на живота си и започна да се гърчи пред събралите се граждани. Поведението му беше като да сипеш петрол в кротък огън. Изведнъж възмущението избухна. Подозирам, че Василев искаше точно това - необходимо му беше да представи хората отвън като някаква побесняла фашистка тълпа, която идва да тъпче голямата култура на страната. Появилият се в епицентъра на противопоставянето Теодор Ушев също допълнително нагнети напрежението. Ушев, един самозабравен, нарцистичен епигон, който ненавижда собствения си народ повече от самия себе си, отдавна е ходеща метафора на полуинтелигенцията, която презира хората до състояние на постоянна тревожност. Протестиращите изсипват един чувал шума върху него, а след това засегната страна даде седем интервюта, за да може да се успокои и да се изкара жертва на ходещия български фашизъм. Там, където страстите избият се случва неизбежното - протестът излиза от контрол. Видяхме недопустими сцени на това как протестиращи тормозят Владо Пенев и му взимат очилата, но нека да бъдем честни: умните и красивите са правили къде-къде по-големи баталии от това. Да ви припомням ли "нощта на Белия автобус", когато цяла сюрия от политически зомбита разравяха жълтите павета и твърдяха, че това е най-големия писък на демокрацията у нас.
Протестиращите заобградиха театъра и не допуснаха хора в залата. До нея се добраха една шепа журналисти, които предаваха на живо постановката и всички видяхме за каква читалищна самодейност става дума. Малкович или не постановката се оказа бозава, постна и нелепа, както цялата дружинка, която се втурна да я брани с голи гърди.
Четвърто действие: Писъци и сноби
На другия ден градската интелигенция се събуди с махмурлук и писъци. Оказа се, че простите, тъпите, селяните, путинистите не били правили обикновена протестна акция. Не, ако четете некъпаният бард на умните и красивите Манол Глишев - Кремъл искал да им покаже, че умните и красиви повече няма да командват в центъра на София. Заради това като плюнки полетяха писъците, че е време демократичната общност да се върне на площада. Те - носителите на бъдещето - трябвало да гарантират свободата на словото, свободата на актьорите, демокрацията на културата. Тези, които с радост горят чужди знамена и забраняват филми и телевизии, се опитаха да се изкарат защитници на унизените актьори.
И точно тук си пролича огромната мизерия на онова, което минава за интелигенция у нас. Захари Бахаров, онзи същия, който рекламираше талончетата за търкане, обяви, че няма какво да обсъжда с лекетата на площада. Той ги нарече "говеда", след това добави "уроди". "С тях ли ще обсъждам репертоара на Народния театър?!", изсъска актьорчето без да разбира, че унищожава основният смисъл на културата. Културата не е политическо насилие, а диалог. Тя не може да съществува сама за себе си, затворена на елитарния балон на градските капути, които дори и не я разбират. Но сега стана ясно откъде идват политически проблеми на страната. Онези, които трябва да бъдат визионери и да виждат по-далече от всички от нас се оказаха тесногръди и плешиви елитаристи, които се отнасят с патологично презрение към обикновените хора. Точно с тези, които със своите данъци плащат за издръжката на Народния театър трябва да се обсъжда неговия репертоар? Но градската буржоазия едва сега разбра, че вече не е монополист на политическите смисли в градската среда и я заболя много.
На следващата вечер салонът на театъра беше пълен със скучаещи сноби, но в дъното на душата си всеки от тях усещаше, убеден съм, че ситуацията е коренно различна. Сега в салона заедно с тях беше тъмната сянка на презирания народ, който не се оказа полумъртъв от глад, а даде една истински битка за символите и националното достойнство.
Това стресира умните и красивите повече от всичко. Те разбраха в ужас, че са изгубили основна битка и то без да се усетят. Онези, които трябваше да са тежко заспали излязоха и заявиха мнение. Оттук-нататък нищо няма да е същото. И това е най-хубавата новина от много време насам.
Епилог
"Оръжията и човекът" е първата пиеса на Шоу. След това той става много по-добър, получава Нобелова награда, минава през марксизма, опиянява се от собствени политически фантазии.
Ако беше жив днес той първи би възневидял социалната слуз, която се опитва да мине за негов първи защитник.
Шоу на стари години би се съюзил с хората, които въстанаха срещу неговата първа пиеса.
Защото за разлика от своите "апологети" тук той е човек на бързата мисъл, самоиронията и страшно би се изкефил на станалото.
Качества, които нашите интелектуални зомбита никога няма да притежават.