Добре известни са оръжията за поразяване по време на Втората световна война, предизвикали смъртта на милиони военни и цивилни. Конфликтът е най-кървавият в човешката история. Малко известна обаче е стратегия на японците за нанасяне на удари по техните врагове.
Страната на изгряващото слънце е част от силите на Оста. В края на 1941 година японските военновъздушни сили нанасят смъртоносен удар по американските части, разположени в Тихия океан. Пърл Харбър вкарва американците във войната.
До края на войната Токио и Вашингтон се сражават ожесточено. Има една пречка пред японците обаче, за да бъдат реална заплаха за Щатите. Тя е Тихият океан. Японците се опитват да измислят ефективен начин, чрез който да нанесат удари на американска земя.
Така се заражда идеята за балони с прикачени експлозиви. Първоначално идеята изглежда странна, но военното командване дава зелена светлина за осъществяването й. Интересно е, че японските балонни бомби са първото оръжия в човешката история с междуконтинентални измерения. Идеята е проста – от Япония се пуска балон с бомби, който е насочен към Щатите.
Изпълнението и точността се оказват пречка за ефективността на това оръжие. Балоните са създадени с желанието да всеят страх и разруха у американците, но в крайна сметка се оказват неефикасни като оръжия за поразяване. Японците искат с тези „тихи убийци“ да ударят своя враг.
Как обаче японците да са сигурни, че балоните ще достигнат до Щатите през целия Тих океан? През 40-те години на миналия век учени от азиатската страна придобиват информация за въздушните течения, пускайки балони с прикрепени за тях инструменти за замерване. Изследователите стигат до извода, че силният въздушен поток може да премине през Тихия океан на височина от близо 9 километра.
Японците пресмятат, че за по-малко от три дни балонът ще премине разстоянието и в Щатите могат да бъдат разрушени сгради, да бъдат убити хора и дори запалени горски пожари. Проектът е одобрен и започва изработването на експлозивите и въздушните балони.
В Токио осъзнават, че при подобни атаки не може да се гарантира прецизна точност. Те обаче са наясно, че това оръжие е значително по-евтино, а освен това не се рискува живота на японски военнослужещи. Поради тази причина решават да действат. Първият балон е пуснат в началото на месец ноември 1944 година. До април 1945 година са пуснати близо 9000 балона, пише National Geographic. Едва 1000 се смята, че достигат Северна Америка, огромна част от които попадат в необитаеми райони.
Документирана е смъртта на шестима души от тези японски оръжия – в Орегон. Японските власти спират финансирането на проекта, когато съюзническите сили удрят японските водородни централи. Основното вещество, с което са пълни балоните, става по-оскъдно от всякога. Освен това японските сили разбират, че идеята им не е ефективна.
Единствените регистрирани смъртни случаи са на шестима души в Орегон. На 5 май 1945 година в гориста местност пет деца и жената на местен пастор умират, след като се доближават до балона. Това е и единственият случай на жертви на американска земя при вражеска атака по време на Втората световна война.
Японският генерал Тацуми Кусаба нарежда спиране на проекта. Той го описва като „фиаско“. В годините след войната на американска земя и в Канада са намирани такива балони. Няколко от тях са изложени във Военния музей в Отава, Канада.
Въпреки нищожния ефект на балоните американските въоръжени сили са притеснени. По това време те са смятали, че Япония разработва биологически оръжия. Появяват се и различни теории, защото никой не предполага, че балоните идват директно от Япония. Има налудничави версии, че те са пуснати от подводници. Има и теория, че немски военнопленници в Щатите са създателите на тези балони.
За времето си изобретението на японците е било изключително иновативно. Японците дори измислят как да регулират височината на балоните, за да не се озоват всичките в океана. С помощта на висотомер се измерва надморската височина. Когато балонът падне под 9 километра, електрически баласт освобождава малки чували с пясък, за да се издигне балонът отново нагоре. По подобен начин при достигане на височина от над 11 километра, висотомерът активира клапан, от който излиза част от водорода.