Северна Македония празнува 30 години независимост. За тези години обществото и политиката постигнаха изумителни неща, въпреки че страната – за разлика от повечето други в региона – трябваше да се бори срещу абсурдни съпротиви, идващи от държави в ЕС. Крайно време е тази „история на успеха“ да бъде възнаградена с прием в ЕС. За целта обаче Брюксел ще трябва да се примири и с разправии вътре в Евросъюза.
Това пише в началото на обширния си анализ професор Улф Брунбауер, директор на Института за източно- и югоизточноевропейски изследвания „Лайбниц“. Тук ще цитираме само няколко пасажа от този анализ, който започва с припомнянето, че България първа е признала независимостта на новата държава.
Една балканска история на успеха
„Северна Македония има много проблеми: широко разпространена безработица, ниски заплати, свиващо се население, голяма емиграция, корупция и дефицити в правовата държава. Но въпреки това в много отношения тя е истинска балканска история на успеха. А преди 30 години многобройни наблюдатели имаха големи опасения за страната. От една страна между македонското мнозинство и голямото албанско малцинство имаше и продължава да има напрежения. От друга: от края на 19 век Македония се превърна в ябълка на раздора между България, Гърция и Сърбия, които с историко-етнически аргументи претендират за права над региона, независимо от това като какви се идентифицират хората там.“
По-нататък професор Брунбауер подробно анализира извървяния оттогава път и многото препятствия пред младата държава.
Период на стабилизация след Груевски
„Сред македонското население надделява демократичното съзнание. За пореден път това бе доказано със свалянето на правителството на ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски, чието управление в периода 2004-2016 година постепенно придобиваше все по-авторитарен и националистически облик. Част от съмнителното наследство на това правителство е опитът да се предаде античен облик на столицата. Много модерни сгради в Скопие бяха накичени с отвратителни класицистични фасади, а центърът на града беше загрозен с многобройни исторически паметници на македонски герои, започвайки от Филип, бащата на Александър Велики. По този начин трябваше да бъде доказано, че македонският народ е продължител на древните македонци.“
Във втората част на анализа си професор Улф Брунбауер стига до въпроса за еврочленството на Северна Македония:
„ЕС предложи перспектива за членство на държавите от Западните Балкани, ако изпълняват Копенхагенските критерии. Откакто през 2017 година на власт дойде правителството на социалдемократите и Зоран Заев, Северна Македония неизменно следва реформаторски курс. Този курс доведе и до едно уникално решение в историята на Европа, за което премиерът пое сериозен политически риск: смяната на държавното име. (…)
Спорът със София
Но правителството в Скопие си беше направило сметката без българския лъв, който отново откри своята македонска обсебеност. Защото във въображаемата карта на българската нация Македония стои като територия, която всъщност трябва да е българска, а за мнозина българи и до ден-днешен е трудно да приемат македонците като самостоятелна нация, камо ли пък македонския като самостоятелен език. От Академията на науките, та чак до пословичния шофьор на такси, но включително и в правителствените кръгове: в България са твърде привързани към митологията, че историята на Македония преди 1944 г. е част от българската история, а времето след това, включително и възникването на македонската нация, са просто някаква наложена от Тито заблуда.
От миналата година, а за последно на срещата на ЕС на високо равнище през юни 2021, българското правителство налага вето на старта на преговорите за еврочленство със Северна Македония. Като условие за това София изисква от Северна Македония историко-политическо подчинение. Например да признае, че до 1944 година там се е говорел български диалект, че личности от българската история не бива да бъдат обявявани за македонци, че учебниците и учебните програми трябва да се пригодят към „общата история“, а надписите, които подклаждат „омраза към българския народ“, да се заличат. Зад последното искане най-вероятно се крие възгледът, че не са удобни онези надписи, които напомнят за престъпленията на българската окупационна власт по време на Втората световна война.
Очевидно е, че нито едно от тези изисквания няма нищо общо с Копенхагенските критерии за еврочленство – още повече, че в самата България по отношение на върховенството на закона и медийната свобода векторът сочи в неправилната посока.“
100 години "македонска фантомна болка"
В края на обширния си анализ Улф Брунбауер подчертава, че Северна Македония толерира многообразието, а гражданите ѝ демонстрират вяра в демокрацията и стремеж към ЕС. Според него, членството на страната в Евросъюза е важно не само на фона на тъжното ѝ икономическо състояние, но и поради опасността, която създават недемократични тенденции, идващи отвън – от Русия, от Турция, от Сърбия, че дори от Унгария. В края на статията четем:
„Повече от ирония е, че това членство блокира тъкмо страната, която се представя за най-големия приятел на Северна Македония, и която би трябвало да има жизнен интерес от приемането ѝ в ЕС. Това може да набъбне до истинска трагедия не само за Северна Македония, но и за без друго вече увредения имидж на ЕС на Западните Балкани, където хората се чувстват хванати в капана на вечното очакване и се натъкват на все нови и нови изисквания. Перспективата за членство в крайна сметка е единственият ефикасен външнополитически инструмент на ЕС – и сега Евросъюзът ще допусне да му го вземе тъкмо една страна, която в момента дори не е способна да излъчи свое правителство, но затова пък вече 100 години страда от македонската си фантомна болка.“
Автор: Улф Брунбауер