За първи път изпитал страх, чак когато минал и през последния пропускателен пункт на украинската армия преди Мариупол. „Изведнъж видях целия ужас на войната“, спомня си той. Било осми март, за града се водели ожесточени сражения, около него избухвали бомби. „Пътувах към самия ад“, спомня си той.
Михайло е бизнесмен, който живее в Киев, но произхожда от Мариупол, където преди войната държал клуб. Когато градът бил обсаден, решил да тръгне натам и да помага на хората. С приятели събрали пари, купили бус и той тръгнал. „Взех решението лесно – нали не знаех какво ме очаква.“
Да живееш в "петзвезден" бункер
Михайло Пуришев вече е извел над 100 души от окупирания Мариупол, може да са и двеста – не ги е броил. Пътят му минавал през районите на сраженията и на постоянните бомбардировки. „Отдалеч Мариупол приличаше на гигантски лагерен огън“, казва той. Михайло е бил там вече седем пъти – на отиване носи помощи и храни, на връщане извежда хора от града. Като по чудо нито той, нито някой от неговите пасажери са пострадали досега.
А бившият му клуб, намиращ се в подземието на една административна сграда, се е превърнал в убежище за хората от Мариупол. Когато пристигнал в началото на март, там живеели 160 души, но с всеки следващ ден ставали все повече. „Прибирахме най-вече семейства с деца и бременни“, казва Михайло. „Организирахме се. Имаше хора, натоварени с осигуряването на храна, както и такива, които носеха вода. Имаше и скара, на която можехме да печем храната. Шегувахме се, че живеем в петзвезден бункер.“
Ужасите на войната
В продължение на дълги дни Михайло обикаля из града и раздава помощи, вижда все повече и повече мъка. „След бомбардировките по улиците остават да лежат трупове – никой не смее да ги погребе, тъй като е твърде опасно да се остава дълго време навън. Винаги, когато видех трупове по улицата, отмествах поглед от страх, че сред тях може да има и деца“, разказва Михайло, който е баща на четири деца.
Той е документирал пътуванията си със своя мобилен телефон: разбитите улици, животът в подземието, отчаяните хора, заобиколили буса в очакване да получат храна. Когато можел, Михайло изпращал кадрите на група приятели в „Телеграм“: редки съобщения от един град, от който идват все по-малко признаци на живот. Връзката често прекъсвала и се случвало с дни да не успее да изпрати съобщение. Групата негови съмишленици тогава се изпълвала с тревога, докато някой не напишел успокоителната новина: „Нашият герой е жив. Обади се“.
"Това бяха най-обикновени хора"
Михайло Пуришев е бил седем пъти в горящия град, за да носи на хората най-необходимото: консерви с месо и зеленчуци, медикаменти. Обратно качвал в буса хора, които да изведе от Мариупол. Към него се присъединявали и други доброволни помощници – те са извели хиляди хора от града, разказва той. Но 20 от неговите съмишленици така и не се завърнали от своите пътувания – натъкнали се на мини, попаднали в кръстосан огън, били арестувани. „Това бяха хора, които казваха: някой трябва да върши тази работа и просто тръгваха. Това бяха най-обикновени украинци, съвсем обикновени хора.“
Автор: Матиас Бьолингер