Шест месеца война за Русия доведоха не само до колосални незаменими загуби в жива сила, но и до огромен разход на оръжие и военна техника: вече има много малко управляеми ракети, снарядите за артилерията и бронираната техника ще бъдат изчерпани до края на годината, а състоянието на военната авиация не позволява провеждането на пълномащабен въздушен удар. Заради санкциите Русия не може да продължи пълноценното промишлено производство на въоръжение и да попълни запасите от оръжия, които бързо вървят към изчерпване.
Износване на цевите и снаряден глад
Един от подценяваните проблеми е ограниченото количество на руските запаси от артилерийски снаряди и оръдия. Сред експерти, наблюдатели и граждани, които просто се интересуват от въпроса, има огромни запаси от артилерийско въоръжение, което Русия е наследила от СССР. Проблемът е, че съветските цевни артилерийски снаряди не могат да се съхраняват дълго време и още през лятото на 2002 г., по време на втората чеченска кампания, руската армия се сблъска с недостиг на артилерийски снаряди от основните калибри 122 и 152 милиметра.
Разбира се, това не означава, че целият съветски артилерийски арсенал трябва да бъде отписан. Например, снарядите с твърдо гориво за ракетни системи с многократно изстрелване са много по-малко чувствителни за дългосрочно съхранение отколкото снарядите за нарезни артилерийски оръдия, повечето от които много отдавна се нуждаят от ремонт. Освен това този арсенал беше напълно подяден не само от двете чеченски войни и мимолетната грузинска кампания, но и от военната кампания в Украйна през 2014-2015 г. и вероятно дори, в още по-голяма степен от кампанията в Сирия.
В същото време трябва да е ясно, че скоростта на потребление на снаряди по време на двете чеченски войни е няколко пъти по-ниска, отколкото по време на настоящата война, когато тя достигат до 40 000–60 000 снаряда от всички видове на ден при висока интензивност на бойните действия, за да достигне докъм 24 000 на ден по време на периоди на много условно "спокойствие".
Струва си да се опитаме да оценим темповете на производство на руски артилерийски снаряди, като се има предвид фактът, че през 1990-те и 2000-те години те бяха сравнително ниски и бяха разгърнати с пълна сила през 2010-те години. Въпреки това даже постигнатите темпове на производство на снарядите, намиращи се на въоръжение в момента, както и динамиката на разработването и създаването на нови боеприпаси не устройваха Министерството на отбраната. Затова през 2014 г. стартира мащабна програма за възстановяване на запазените в артилерийски и ракетни арсенали от снаряди. До края на 2017 г. 1,7 милиона боеприпаси и ракети от всякакъв вид бяха възстановени по тази програма , тоест около 570 000 годишно. Специално беше подчертано, че производството им от нулата ще струва на бюджета 117 милиарда рубли, или 39 милиарда рубли годишно.
Въз основа на тези цифри е възможно да се оцени действителното производство на артилерийски боеприпаси. Ако вземем данни за приходите на съответните отраслови предприятия и холдинги, ще видим, че през същите години те варират в района на 80 – 100 милиарда рубли. В същото време постъпленията, разбира се, включват и дела на цивилните производства, който за отделните предприятия достига 25-30%. В резултат съотношението ремонт и производство на нови боеприпаси може да се оцени, макар и доста грубо, като 1:2. Или на всеки 570 000 рециклирани снаряда има до 1,14 милиона нови. Така общият годишен темп на попълване на артилерийските арсенали през 2010 г. не надвишава 1,6–1,7 милиона снаряда от всички видове. И тук си струва да споменем една интересна подробност: доставките на ракети от всички видове, например, през 2017 г. възлизат на едва 10 700 броя.
В резултат на това се оказва, че за половин година агресия срещу Украйна Русия е трябвало да изразходват най-малко 7 милиона снаряда, без да се вземат предвид загубите на фронтовите складове в резултат на украинските удари. С други думи, при запазване на интензивността на войната на сегашното ниво, Москва ще се сблъска с реален недостиг на снаряди до края на 2022 г. и, за да спести пари, ще бъде принудена да намали използването на артилерия.
Към проблема със снарядите трябва да се добави и проблема с износването на цевта. Ако водачите на ракетните системи с многократно изстрелване при правилна поддръжка имат дълъг експлоатационен живот, то цевите на нарезните артилерийски части, както и танковите оръдия, се износват много по-бързо. Така например цевите на руските танкове имат ресурс от 210 снаряда бронебойни подкалибрени снаряди до 840 снаряда с осколково-фугасни и кумулативни снаряди. В същото време артилерийските нарезни цеви, в зависимост от калибъра, вида на снаряда и обсега на стрелба, имат ресурс до 2000 - 3000 изстрела. За сравнение, част от доставените на Украйна немски самоходни гаубици PzH2000 излязоха от строя от строя след един месец употреба при скорострелност от 100 изстрела на ден на оръдие.
И дори да приемем, че руските войници не пренебрегват процедурите за поддръжка на цевите и другите оръжейни механизми и Русия има, макар и неизвестни, но в никакъв случай безкраен брой от тях в резерв (особено на оръдията с бази за съхраняване), от края на 2022 г. износването на артилерията само по себе си ще доведе до рязко намаляване на нейната ефективност. Освен това още през 2020 г. самата руска армия предпазливо посочи проблеми с жизнеността на артилерийските стволове, както и недостатъчната ефективност на системата за полево обслужване и ремонт на артилерийски оръдия.
Оказва се, че очакваният недостиг на снаряди трябва да съвпада с нарастващия недостиг на самите артилерийски оръдия. В тази връзка не е изненадващо, че Русия започна да нанася удари по украинските градове със системите за противовъздушна и противоракетна отбрана С-300 и С-400, чиито редовни тестове започнаха преди поне пет години. Наистина, боекомплектът на съответните ракети за тези системи все още се измерва в хиляди или най-много десетки хиляди, но в никакъв случай не стотици хиляди и още по-малко пък милиони бройки.
Влияние на санкциите: преходът от индустриално производство към манифактура
В тази връзка си струва да погледнем състоянието на индустрията за артилерия и боеприпаси. Ако се съди по внезапното посещение в последния уикенд на август 2022 г. на вицепремиера Денис Мантуров и заместник-председателя на Съвета за сигурност Дмитрий Медведев в Мотовилихските заводи и Пермския барутен завод, нещата в тази посока не вървят никак гладко.
Промишлеността се характеризира със същите проблеми като цялата руска военна индустрия. Имаше няколко експертни доклада за зависимостта на предприятията от военно-промишления комплекс от вносни доставки и за действителния провал на програмите за заместване на вноса. Сама по себе си идеята за заместване на вноса и самозадоволяване (автаркия) е задънена улица, неразумна и като цяло невярна, и просто отрича разделението на труда и ползите от международното сътрудничество. Но за една авторитарна властова система и за командно-административен икономически модел е предопределен пътят към самоизолация и неизбежно самоунищожение.
В началото на 2000-2010 г. предприятията за производство на боеприпаси и артилерийски части претърпяха техническо модернизация. Например Казанският барутен завод закупи оборудване в Германия, Швейцария и Австрия (което означава, че неизбежно трябваше да закупи част от химическите компоненти за производството си в чужбина). Същото направиха в онези години Федералният научно-производствен център Алтай и всички останали разработчици и производители на барут и твърдо гориво. Производителите на артилерия също заимстваха западни технологии и закупиха европейско промишлено оборудване.
Например Мотовилихинските заводи през 2011 г. подписаха договор за доставка от Австрия на машина за радиално коване, необходима за производството на артилерийски цеви (самият завод обаче успя да обяви фалит през 2018 г.).
От 2014 г. всички тези кооперативни връзки започнаха постепенно да се срутват и разпадат, оборудването се износваше по-бързо, отколкото се обновяваше (ако изобщо беше възможно да се обновява). Това беше резултат от недостиг на персонал и естествена неритмичност на отбранителните поръчки, което водеше до допълнителни загуби или най-малкото нови разходи. И дори ако някои фабрики излизаха на печалба, като същата фабрика за барут в Казан, това означаваше само, че покриването на производствените разходи е било отложено за бъдещето и всъщност падна върху плещите на руските граждани, защото загубите и развойните инвестиции се изплащат в крайна сметка от федералния бюджет.
В опит да се подобри ефективността на боеприпасната индустрия в началото на 2010-2020 г. беше решено да се обединят нейните предприятия, собственост на държавни корпорации и пряко на държавата, под една шапка. В такава шапка се превърна концернът Технодинамика, контролиран от държавната корпорация Ростех. Техмаш, друг холдинг на Ростех, специализиран в боеприпаси , също се премести в този концерн . Организационните трансформации и консолидирането на финансовите потоци обаче не доведоха до промяна в качествените параметри. Така например производителността на труда в Технодинамика съдейки по приходите приходите е около 2,3 милиона рубли годишно (по-малко от $32 000), което е около 9-10 пъти по-ниско от това на американските производители на боеприпаси. А в руската политическа икономика и технологични реалности е възможно да се повиши производителността само чрез сериозно увеличаване на персонала, което е практически невъзможно в условията на споменатия недостиг на кадри и в по-широк план на общата демографска ситуация.
По този начин, откъснати от доставките на западно оборудване, резервни части и материали и в същото време ограничени по отношение на човешкия капитал и производителността на труда, руските производители на артилерия и боеприпаси неизбежно ще се сблъскат в обозримо бъдеще не толкова със стагнация, колкото със свиване на производството. Възможно е през 2022-2023 г. те все още да успеят да запазят темповете на производство, постигнати през предходните години, но през следващите години техният спад е неизбежен. Доколкото е възможно, ще се извършва поддръжка и ремонт на закупено по-рано оборудване, но количеството и качеството на продуктите ще започнат да намаляват. По същество това означава преход от масово индустриално производство към манифактура.
Изчерпване на ракетите
На фона на постепенно и неизбежно нарастващите проблеми с артилерията има смисъл да разгледаме и другите видове въоръжение и военна техника. Тук има три основни групи системи: високоточни оръжия, авиация и бронирана техника.
Руските прецизни оръжия включват няколко вида ракети. Ракети с обсег над 300 км: балистични ракети за комплексите „Искандер-М“, крилати ракети „Калибър“ с морско и наземно базиране (9M729), крилати свръхзвукови противокорабни ракети „Оникс“ (P-800) с морско и наземно базиране , базирани на въздушно изстрелване крилати ракети Х-101, Х-555 и Х-22 / Х-32. Ракети с обсег до 300 км: авиационни крилати ракети Х-35 и Х-59. От тях ракетите Х-555 и Х-22 попаднаха в Русия от арсеналите на СССР, както и от Украйна през 90-те години и вече не се произвеждат.
С изключение на по-простите крилати ракети Х-35 и Х-59, чийто брой е трудно да се оцени, в навечерието на войната в арсенала на Русия имаше няколкостотин единици от всеки от тези типове. Това може да се съди по това как интензивността на тяхното използване е намаляла от няколко десетки единици на ден в първите дни на войната до единични изстрелвания сега, а понякога и веднъж на няколко дни. В същото време Русия маскира нарастващия недостиг на ракети с голям обсег, като обстрелва украински градове с ракетна артилерия с голям обсег и използва системи за ПВО/ПРО С-300/С-400 за поразяване на наземни цели.
Оценката на реалните производствени мощности на Русия е предмет на експертни дискусии, но може да се предположи, че годишното производство на крилати и оперативно-тактически балистични ракети с голям обсег от всеки тип се измерва в количества до 50 единици. Освен това за морските ракети "Калибър", самолетната ракета Х-101 и наземната крилата ракета 9М729, които като цяло са разновидности на една и съща ракета, общата оценка е 100 единици годишно. От своя страна, за крилатите ракети Оникс този брой е малко по-голям - 55 единици, а за ракетите Х-32, чието производство за замяна на Х-22 започна през 2018–2019 г., едва надвишава 20 единици. Като цяло се оказва, че обемът на производство на руски високоточни ракети с обсег над 300 км е 225 единици годишно.
Въпреки това, тази оценка би могла да бъде коригирана, когато се появят нови данни. Освен това си струва още веднъж да се подчертае, че ракетите с обсег до 300 км, Х-35 и Х-59, чиито производствени обеми все още е трудно да се оценят, са изключени от тази оценка.
В тази връзка е малко вероятно руската индустрия да има потенциал за сериозно увеличение на производството не само поради ембаргото върху доставките на оборудване и ограниченията на персонала, но и поради относително ниската производителност на труда. Ограниченията за последните се налагат от самата организация на работа в предприятията на руския военно-промишлен комплекс и руския политикономически модел като цяло.
Проблеми с бронираните машини
Що се отнася до бронираните превозни средства, ситуацията е такава, че според опита от минали войни основните ѝ загуби може дори да не се дължат на пряко унищожаване по време на военни действия, а на щети от снаряди, повреди и изчерпване на двигателните ресурси. В тази връзка моторесурсът на основните руски бойни танкове Т-72 и Т-80 от различни модификации е не повече от 1000 часа. След това трябва да сменят двигателите, които сега се произвеждат с вносно оборудване. Разбира се, двигателите на танка се ремонтират, но неговите възможности са ограничени, когато определеният ресурс е масово превишен.
Танковете, бойните машини на пехотата, бронетранспортьорите и бойните машини на пехотата са изключени през повечето време дори по време на война, но ако работят поне 2-3 часа на ден, тогава от началото на войната са работили 370-560 часа. И дори като се вземе предвид доставката на сравнително свежи, макар и не нови, бронирани превозни средства от военни части и бази за съхранение, по-голямата част от тях, при поддържане на висока интензивност на военните действия, до края на 2022 г. ще трябва да отиде на ремонт, при условие, че не е унищожена. И тук си струва да си припомним още веднъж казаното по-горе: ресурсът на танковите оръдия също е ограничен.
Темпът на производство и модернизация на бронираните машини през 2010 г. е приблизително 650 танка и бойни бронирани машини годишно. От този брой танковете представляват: не повече от 160-170 единици T-72B3 / B3M годишно през 2011-2020 г. от предприятията на Уралвагонзавод (УВЗ) в Нижни Тагил и Омск (през 2021 г. доставките на тези танкове бяха намалени до 34 единици) и не повече от 45-50 единици Т-80БВМ през 2017-2021 г. от завода в Омск. Що се отнася до производството на танкове Т-90М, както и модернизацията на танкове Т-90, произведени през 1990-2000 г., тяхното масово производство започна едва в края на 2021 г. И можем да кажем с увереност, че това производство е в мащаб на няколко десетки годишно и може да се увеличи само за сметка на мощностите, които в момента са ангажирани в модернизацията на танкове Т-72.
Така до началото на войната руската армия имаше около 2000 модернизирани танка от около 3300 танка, които бяха в армията. И от повече от 16 000 бронирани бойни превозни средства от всички видове, около една четвърт се пада на нови и модернизирани. Тук също трябва да се има предвид, че производството на нови и модернизацията на съществуващи бронирани превозни средства също се извършва с вносно оборудване и с помощта на вносни компоненти.
Проблеми на бойната авиация
На този фон ситуацията в авиацията на пръв поглед изглежда по-добре. Дори като се вземе предвид фактът, че двигателите на щурмовите самолети Су-25 имат най-малък ресурс (500 часа), а тази война във всеки случай е последната за широкото използване на фронтови бомбардировачи Су-24 поради голямата им възраст, интензивността на използване на руски самолети и хеликоптери е относително ниско. Всяка машина дори в началото на агресията, когато украинската ПВО беше по-слабо организирана от сега, извършваше по 1-2 бойни полета на ден с обща продължителност 1-1,5 часа. В същото време днес, като се вземат предвид загубите и щетите, Русия все още е в състояние да запази близо до границите на Украйна около 400 бойни самолета от различни типове и около 360 хеликоптера (далеч не всички са щурмови). Въпреки това Русия не беше в състояние да проведе пълномащабна въздушна кампания от самото начало на войната, а сега възможностите ѝ за такава кампания са още повече намалени.
Производственият капацитет е основно ограничение и тук. Ако в десетилетието в навечерието на пълномащабната агресия Русия произвежда годишно 30-35 бойни самолета и 25-30 ударни хеликоптера и модернизираше от 130 до 200 единици различни самолети, то планираният по-рано за 2020 година преход към ново поколение бойни самолети предполагаше намаляване на на произвежданите количества за сметка на ново качество. Сега е малко вероятно технологичното ембарго да позволи този преход да успее, като се има предвид, че той вече беше отложен веднъж през 2010-те години.
В крайна сметка, въпреки планираното инжектиране във военно-промишления комплекс на минимум стотици милиарди рубли само през 2022 г., дългосрочната деградация на производството до ниво, при което неговото запазване ще зависи не толкова от организационни и икономически фактори, колкото от конкретни инженери, работници и мениджъри е почти неизбежно.
Простичко казано, тази индустрия ще прилича повече на манифактура, отколкото на промишлено производство