Русия за България - отвъд русофилията и русофобията

"Кат Русия няма втора

тъй могъща на света;

тя е нашата подпора,

тя е нашта висота!"

(Иван Вазов, 1877 г.)

"Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука... То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти!"

(Захари Стоянов, 1887 г.)

Както е видно, русофилията и русофобията съпътстват цялата ни нова история. И ако през последната четвърт на 19-и век е нормално за една млада нация да поставя емоциите над прагматизма, то век и половина по-късно е крайно време да "пораснем" - и като общество, и като политически елит.

Настоящият материал е опит да се представят основните моменти, в които Русия е оказвала сериозно влияние върху историческата съдба на България и българите - било то положително, или отрицателно. Да се направи сравнение и в крайна сметка да се оцени ролята на Петербург/Москва в развитието на нашата държава и нашето общество. По възможност, без емоции, но с акцент върху националния интерес и как действията на Русия са се съотнасяли към него в една или в друга ситуация.

Да започнем с Руско-турската война (1877-78), която ние наричаме "Освободителна". Резултатът от нея несъмнено е положителен за нас - възстановена е българската държавност, макар и далеч не върху цялата ни етническа територия. За съжаление и с ограничен суверенитет - под формата на васално на Османската империя формирование (Княжество България). Но при всички положения това е огромна крачка напред в сравнение с предишния статут на българските земи. Разбира се, не бива да приемаме действията на Русия като акт на алтруизъм, но можем спокойно да отчетем ситуационното съвпадение на интересите. Да, далеч по-добре би било това да се беше случило само с наши, собствени усилия, но реалностите сочат, че това е било невъзможно. А една хипотетична "помощ" от друга Велика сила най-вероятно би създала аналогични отношения, каквито впоследствие сме имали с Руската империя.

Временното руско управление (1878-79) също следва да се отчете положително. Русия изиграва решаваща роля за формирането на новите български институции, като особено значим е приносът за създаването и развитието на българския офицерски корпус. Първите поколения български офицери, точно тези, които по-късно ще напишат златните страници на българската бойна слава през войните за национално обединение, до голяма степен са продукт именно на руската офицерска школа.

Нееднозначна е ролята на Русия в налагането на Режима на пълномощията (1881-83). Първоначално, Петербург насърчава княз Александър I да промени конституционния ред, но впоследствие руските емисари създават доста главоболия на българския владетел. А и самият режим е трудно да се определи дали е добър за България, или не - тук голямо значение оказват пристрастията на оценяващите. Отделно, руската (на моменти доста брутална) намеса във вътрешните работи на княжеството, ако и да е разбираема предвид клаузите на Берлинския договор, едва ли може да се приеме без възражения.

Стигаме до Съединението (1885) и последвалата политическа криза, довела до тежък разрив в българо-руските отношения. Като начало, изтеглянето на руските офицери от българската армия непосредствено преди Сръбско-българската война е много подъл акт (към онзи момент целият висш и огромна част от средния команден състав са руски офицери, българи са само двама майори и ниските офицерски чинове). Но не е само това. Русия принуждава княз Александър I да абдикира, а в следващите години започва така да се меси във вътрешните ни дела, че дипломатическият разрив става неизбежен. С пълно право можем и в онези години да говорим за "хибридна война" (чрез русофилската мрежа), която в един момент се превръща почти в конвенционална (русофилските бунтове в Русе и Силистра през 1887 г.). С течение на времето отношенията сякаш се нормализират, но нанесената рана остава дълбока.

Още едно разочарование от Русия търпим и през Балканските войни, когато очакванията ни за справедлив арбитраж относно "спорната зона" със Сърбия остават напразни. Но и това бледнее в сравнение с Първата световна война, когато сме във фактическа война и се налага генерал Иван Колев да прогонва казашката конница от "нашата Добруджа". Тогава отношенията ни с Русия са на едно от най-ниските нива в историята и дори храмът "Св. Александър Невски" в София е временно преименуван на "Св. св. Кирил и Методий".

Но неприятните изненади не спират. Вече Съветска Русия се намесва по ужасяващ начин през 20-те години на 20-и век, чрез подстрекаването на Септемврийското въстание (1923) и особено чрез инспирирания атентат в църквата "Св. Неделя" (1925). Като второто е особено осъдително - най-кървавият терористичен акт до момента, при това в църква по време на опело. Тук думите са безсилни...

Важно е обаче да се отбележи положителната роля, която изиграва Съветския съюз по време на Крайовската спогодба (1940), с която България успява да си върне Южна Добруджа. Любопитен факт е, че СССР предлага помощ на България да си възвърне и Северна Добруджа, но цар Борис III отклонява предложението, защото това би означавало обща граница със Съветите. Далновидно, както показва историята.

По време на Втората световна война, Съветския съюз се държи меко казано некоректно с България, която запазва дипломатически отношения, но търпи почти постоянна диверсия. "Връх на сладоледа" е когато на 5 септември 1944 г. СССР ни обявява война, без това да е продиктувано от военна необходимост (германските войски започват да се изтеглят от България още на 26 август).

Вината на Съветския съюз за чудовищните репресии в първите години след 09.09.1944 г. не подлежи на дискусия. Макар и да не е пряк извършител, Москва носи своята отговорност, тъй като всички безобразия на българските комунисти тук са се случили с нейната благословия.

Отношението на СССР към България на Парижката мирна конференция (1947) е нееднозначно. От една страна, парира щенията на Гърция общата ни граница да бъде изместена на 20 километра южно от Пловдив. Но от друга, не се съгласява да получим статут на "съвоюваша страна", с всички произтичащи от това последствия - от репарации до легализиране на "военните трофеи", заграбени по време на съветската окупация (1944-1947).

От средата на 40-те до края на 50-те години страната ни е подложена на тотална "съветизация" - в политиката, икономиката, културата, обществения живот... Нещо, което няма как да приемем положително - най-малкото, защото много от тези тенденции впоследствие са изоставени от самия комунистически режим у нас.

СССР се съгласява през 1955 г. България да бъде приета за член на ООН. Това е положителен факт не толкова сам по себе си, колкото че изиграва решаваща роля двете предложения на Политбюро на ЦК на БКП да бъдем присъединени като 16-а република да бъдат отхвърлени от Кремъл - просто там не искат да загубят един сигурен глас в Общото събрание на ООН.

Решенията на Съветския съюз по отношение на ролята на България в Съвета за икономическа взаимопомощ могат да се приемат положително - страната ни се профилира в туризма и високите технологии, а отделно по време на "петролната криза" през 70-те години СССР ни предоставя евтин петрол, който ние препродаваме на Запада с печалба. Проблемът е, че самият СИВ не функционира според естествените закони на икономиката и това в крайна сметка ни изиграва лоша шега.

СССР се отнася крайно резервирано към възраждането на българския национализъм през 70-те и 80-те години на 20-и век, като особено хладно се приемат всенародните чествания по случай 1300 години България. Все пак, до крайности не се стига.

Горе-долу по същото време България е въвлечена активно в "голямата игра" на Студената война, като отредената ѝ роля е да подпомага "международното революционно движение", което включва и откровено терористични организации. Това определено създава негативен имидж на страната ни пред света.

Длъжни сме обаче да признаем, че Съветския съюз не стопира процесите, които водят в крайна сметка до падане на комунистическия режим. Както става и в останалите държави от Източния блок, между другото.

През 90-те години на 20-и век Русия е твърде заета със собствените си проблеми, за да се занимава сериозно с нас. Но както виждаме, и това е до време - през последните години срещу България не само, че се води "хибридна война", но и самата ни страна е определяна като "неприятелска" от Кремъл.

Както се вижда от историческата справка, от Русия/СССР сме видели и добро, и лошо. Кое надделява - всеки сам може да прецени. Но едно трябва да е ясно - нито от Русия, нито от която и да било друга държава, не можем да очакваме интересите ѝ винаги да са в синхрон с нашите. Но и не трябва да се заблуждаваме, че първата ѝ мисъл винаги е непременно да ни навреди. Просто трябва да следваме своя интерес. И да поставим България в центъра на нашата карта на света. Никой друг няма да го направи вместо нас.