В своята книга „В къщите на другите“ писателката и преводачка Каролина Кушик проучва тези следи в Западна Полша. Тя е родена Легница, чието германско име е било Лигниц, в областта Долна Силезия.
„По-особен район на Полша“
В интервю пред „Ди Велт“ тя разказва, че още като дете е разбрала, че расте в един по-особен район на Полша: „В старата сграда, в която живееха прародителите ми, имаше предмети от германско време, например един камшик, който беше окачен на вратата. В мазето веднъж открих пепелник с немски надписи и попитах дядо ми какво е това.
А той каза лаконично, че е останало от германците. Само това. Това си беше истински когнитивен дисонанс: да знаеш, че в една полска къща постоянно се натъкваш на някакви германски вещи. Сравнително рано открих още, че дори на гробищата не всичко е полско.
Новозаселилите се след края на Втората световна война през 1945 година са били не само поляци, прокудени от Изтока, но и преселници от Централна Полша, от Варшава или други градове, чиито домове са били разрушени от бомбардировките, или просто бездомници, търсещи работа и подслон. А тогавашното полско правителство придружавало заселванията с пропагандистка кампания, говорейки за „обратно върнати земи“.
Според Кушик в полските къщи в региона и до днес се отриват редица германски предмети, наследство от миналото и дава един пример: „Един ден бяхме с моя германски съпруг на гости на родителите ми в Легница и след вечерята миехме съдовете на мивката. Тогава мъжът ми съвсем случайно откри на гърба на една керамична купа печат с пречупен кръст. Откакто се помня този съд винаги е бил в нашето домакинство. Самата купа нямаше никаква естетическа стойност, винаги сме я използвали за месене на тесто. Виждах този пречупен кръст за първи път - цели 20 години, след като бях напуснала тази къща“.
Митове, легенди и следи
Авторката разказва също легендата за тайнствения нацистки влак от Валбжих, натоварен със злато, както и за германските гробища. Тя споделя, че открито по въпроса за гробищата на германците в Полша се говори едва от 1990-те години, макар че и преди това хора са се грижели за тях. „Някои от тях са напълно запустели или са изоставени, на други просто са били погребвани по-късно поляци. В книгата си разказвам за редица местни инициативи за спасяването на старите германски гробища, сред които има и еврейски.
Катарина Кушик твърди, че за опазването на историческата памет не може да се разчита на управляващата партия „Право и справедливост“ (ПиС), която залага на антигерманската карта и унищожава дългогодишните усилия за помирение. Това, според нея, влиза в противоречие с наличието на множеството местни инициативи за приятелства и партньорства между отделни градове в Полша и Германия.
Кушик казва, че книгата ѝ е била приета много положително в Полша. Много от читателите са били доволни, че най-накрая някой поставя на дневен ред темата за германската история на тези полски земи. А мнозина явно имат силна емоционална връзка със старите германски домове и дори поддържат приятелски отношения с децата или внуците на бившите им германски собственици.
Това прави района по-интересен и многопластов“
На въпрос дали е трябвало да се сменят цели три поколения, за да стане възможен прочитът на тази глава от полската история, авторката отговаря така: „Да, и това е много разбираемо. Първото поколение трябваше да се справя с новия си живот в една нова среда. Неговите представители обикновено премълчаваха обстоятелството, че са се възползвали от наследството, оставено от прокудените германци.
Следващото поколение предпочиташе да гледа напред към бъдещето и избягваше да мисли за миналото, войната и последиците от нея. Сегашните внуци на първото поколение, които - както и аз самата - израснахме след промените от 1989 година, нямаме особен проблем с това, че предците ни са взели къщите на прокудените германци. Дори проявяваме хумор по темата, а когато на битпазари откриваме германски вещи от онова време, го намираме за много шик. Защото това прави района, от който произхождаме в днешна Полша, още по-интересен и по-многопластов“.