Всяка година по повод Международния ден за възпоменание на жертвите на Холокоста Световният еврейски конгрес лансира кампанията "Ние помним" и призовава милиони хора по света да се поучат от историята, да размишляват върху уроците от миналото и да напомнят на младите какво може да се случи, когато омразата се разпространява безконтролно. За да имаме какво да помним обаче, трябва да знаем какво се е случило, кога е започнало, защо се е случило и кой е участвал.
Това беше в основата на проект за изработване на три документални филма, около който преди няколко години събрахме малък екип от съмишленици. Задачата беше в рамките на 45 минути да бъдат проследени събитията от Втората световна война, довели до унищожаването на повече от половината евреи в Европа - и да бъдат разказани така, че да бъдат разбрани от учениците в горните класове и колежите на САЩ, Полша и Унгария.
Не помня, защото не знам
Днешните ученици и студенти в САЩ имат доста мътна представа за общия политически контекст в Европа по време на Втората световна война. Изследване на американския независим социологически център "Пю рисъч" отпреди три години показа: по-голямата част от анкетираните не знаят, че Адолф Хитлер е станал канцлер на Германия по силата на избори. Същият е процентът на тези, които никога не са чували думата "Аушвиц". В общественото съзнание отвъд океана онзи период се свързва предимно с т.нар. D-Day - деня "Д", в който започва десантът в Нормандия. А го знаят, защото този епизод от войната е разказван не един път от Холивуд и по холивудски.
Не искам да помня, защото знам
Съвсем различна е картината в Европа. Не само защото именно тук се е случвало всичко, което не бива да забравяме, за да не се повтори. А и защото паметта за онова, което се е случило, включва и епизоди, които местното население отказва да припознае като част от своята история заради съучастието си в преследването и избиването на евреите.
Един от най-зловещите примери сред множеството подробно документирани истории се разиграва в североизточната част на Полша. На 10 юли 1941-а година полски мъже се събират в градчето Йедвабне с намерението да участват в предумишленото убийство на местните еврейски жители. Събрали се, изкарали евреите от домовете им, отвели ги на пазарния площад, накарали ги на колене да плевят троскота между плочите. После ги затворили в една плевня и ги изгорили живи. Загинали най-малко 340 мъже, жени и деца. Извършителите били около 40 етнически поляци, за които историкът Ян Грос твърди, че са участвали "по собствена свободна воля" в деянието. И до днес обаче не е еднозначно доказано кой е инициаторът на клането. Полски изследователи на Холокоста застъпват тезата, че нацистките окупатори са подстрекавали местните граждани към престъплението, на което присъствали и германски военни.
Знанието за клането в Йедвабне се разпространява масово едва в периода 1999-2003 година. Страната е шокирана от констатациите, които оспорват общоприетите разкази за Холокоста в Полша, фокусирани върху полското страдание и върху твърдението, че поляците не носят отговорност за съдбата на полските евреи и че за всичко са виновни единствено германците. Документалните филми, посветени на Холокоста, би трябвало да станат част от учебната програма в съответните държави. Това едва ли ще смути учителите по история в американските колежи, но е трудно да си представим, че образователните министерства в днешна Полша и днешна Унгария ще допуснат подобно съдържание в часовете по история. И Полша, и Унгария се придържат по-скоро към салонния прочит на собственото си минало, който не допуска тъмни петна върху парадната униформа. В същата категория - страници от миналото, които не желаем да прочетем - попадат и действията на българската армия и жандармерия по време на депортацията на евреите от Беломорието и Тракия.
Езикът преди и след Аушвиц
Имре Кертеш нарече Аушвиц "непоправимата реалност". И написа: "Вече не може да се говори за Аушвиц с езика отпреди Аушвиц, защото този език е загубил своята валидност, поне що се отнася до Аушвиц. Така думата "неразбираем" принадлежи на езика отпреди Освиенцим. Преди Аушвиц това беше наистина неразбираемо, а в Аушвиц и след Аушвиц стана естествено". Ето и един откъс от документалните филми, посветени на Холокоста и предназначени за ученици в САЩ, Полша и Унгария: когато Червената армия достига района на лагера Аушвиц на 27-и януари 1945-а година, войниците се натъкват на зловеща картина. Оцелели са само около 7000 затворници, повечето от които неизлечимо болни, включително 500 деца. Малцина са можели да стоят прави.
Шест милиона евреи - над половината от всички евреи, живеещи в Европа по това време, са били убити по време на Втората световна война. Ако почетем с минута мълчание всеки от тях, ще мълчим 11 години и половина...
Автор: Еми Барух