Към края на 2013 година, Би Би Си съобщи резултатите от анкета на Галъп интернешънал, в която бе зададен въпроса: "Коя страна според вас е най-голямата заплаха за мира в света днес?"
Съединените щати бяха шампионът като спечелиха три пъти повече гласове от поставената на второ място страна - Пакистан.
Този въпрос се появи като контраст на дебата, който се води в американските научни и медийни кръгове за това дали Иран може да бъде овладян, както и дали има нужда от огромната система за наблюдение на Агенцията за национална сигурност да защити сигурността на САЩ.
С оглед на дадените отговори в анкетата изглежда, че по-уместните въпроси са: Може ли САЩ да бъде озаптен и останалите народи, в безопасност ли са пред лицето на американската заплаха?
В някои части на света, Съединените щати се нареждат дори на по-предни позиции и са възприемани като заплаха за световния мир. Това особено ясно личи в Близкия изток, където преобладаващото мнозинство смята, че САЩ и близкият му съюзник Израел са най-голямата заплаха, пред която са изправени, а не на любимата американско-израелска тема за Иран.
Малка част от латиноамериканците са склонни да поставят под въпрос преценката на кубинския националистически герой Хосе Марти, който през 1894 г. пише, че "Колкото повече се отвличат от Съединените щати, толкова по-свободен и по-проспериращ ще бъде [латино] американския народ."
Преценката на Мартин беше потвърдена през последните години, а ярък пример за това бе анализ на Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския басейн по повод бедността, публикуван миналия месец.
Докладът на ООН показа, че по-мащабните реформи рязко са намалили бедността в Бразилия, Уругвай, Венецуела и някои други страни, където американското влияние е незначително. Въпреки това бедността остава бездънна в други държави, а именно тези, които отдавна са под господството на САЩ, като Гватемала и Хондурас. Дори и в сравнително заможното Мексико, което е под чадъра на споразумение за свободна търговия със Северна Америка, бедните са се увеличили с около 1 милион за 2013 г.
Понякога причините за опасенията на света са трудно разпознаваеми в Съединените щати. Както когато бившият директор на ЦРУ Майкъл Хейдън, обсъждаше кампания за безпилотни самолети убийци, която Обама започна и призна, че "Точно сега, няма правителство на тази планета, което да е съгласно с нашата правна обосновка за тези операции, с изключение на Афганистан и може би Израел.“
Някоя нормална страна би се засегнала и загрижила за това как светът я възприема. Разбира се това би било вярно за страна, обвързана с "достойно уважение към мнението на човечеството" както са казали Бащите-основатели. Но САЩ е далеч от нормална страна. Тя е имала най-мощната икономика в света в продължение на един век и не е била изправена пред истинско предизвикателство за глобалната си хегемония след Втората световна война.
САЩ, който вижда себе си като „мека сила“, се заема с големи кампании на "публична дипломация" (известен още като „пропаганда“), за да си създаде благоприятен имидж, понякога придружен от стойностни политики, които биват приветствани. Но когато светът продължава да вярва, че САЩ е най-голямата заплаха за мира, американската преса почти не отчита този факт.
Способността да игнорира нежеланите факти е един от прерогативите на неоспорваната американска власт и е тясно свързан с правото радикално да преразглеждат историята.
Сегашният например може да бъде видян във воплите относно ескалиращият сунитско-шиитски конфликт, който разкъсва Близкия изток, особено Ирак и Сирия. Преобладаващата тема в американските коментари е, че този раздор е ужасна последица от оттеглянето на американската сила от региона – урок за опасностите от „изолационизмът“.
Обратното обаче като че ли е по-вярно. Корените на конфликта в рамките на исляма, са много и разнообразни, но няма как да се отрече, че разделянето значително бе утежнено след като американците и британците нахлуха в Ирак. И все пак не може да се повтаря твърде често, че понятието „агресия“ е дефинирано по време на Нюрнбергския процес като "върховно международно престъпление", което се различава от останалите по това, че обхваща цялото зло, което следва, включително текущата катастрофа.
Забележителен пример за това бързо обръщане на историята е американската реакция на настоящите зверства във Фалуджа. Доминиращата тема е болката свързана с напразните жертви на американски войници, които са се борили и загинали за освобождението на Фалуджа. Един поглед към новините за американските нападенията във Фалуджа през 2004 г. бързо разкрива, че това са едни от най-жестоките и срамни военни моменти свързани с престъпления на агресия.
Смъртта на Нелсън Мандела дава друг повод за размисъл върху забележително въздействие на това, което е наречено "историческо инженерство": преустройството на фактите в историята, за да обслужват нуждите на властта.
Когато Мандела най-сетне получава свободата си, той казва: "През всичките ми години в затвора, Куба беше извор на вдъхновение, а Фидел Кастро - кула на сила. [Кубинските победи] унищожиха мита за непобедимостта на белия потисник и вдъхновиха бойните маси на Южна Африка. Това бе повратна точка за освобождението на нашия континент - и на моя народ - от бича на апартейда. Коя друга страна е показала по-голяма саможертвеност от Куба в своите отношения с Африка?“
Днес, имената на кубинците, загинали защитавайки Ангола от подкрепяните от САЩ южноафрикански агресори, са изписани върху "Стената на имена" в Парка на свободата в Претория. И хиляди кубински хуманитарни работници, които подкрепяли Ангола, също не са забравени.
Американската одобрена версия е доста по-различна. От първите дни след като Южна Африка се споразумява да се оттегли от незаконно окупираната Намибия през 1988 г., което да проправи пътя за края на апартейда, резултатът е приветстван от американският вестник „The Wall Street Journal“ като „прекрасно постижение“ на американската дипломация, едно от най-значимите постижения на външната политика на администрацията на Рейгън."
Причината защо Мандела и Южна Африка възприемат коренно различна картина е описана в майсторското научно изследване на Пиеро Глайхесес "Визии за свобода:.Хавана, Вашингтон, Претория и борбата за Южна Африка, 1976-1991".
Както Глайхесес убедително доказва, агресията и тероризмът на Южна Африка в Ангола и окупацията на Намибия са прекратени от "кубинската военна мощ", придружена от "ожесточената черна съпротива" от страна на южноафриканците и смелостта на партизаните в Намибия. Освободителните сили в Намибия лесно спечелени изборите в страната честно и почтено, веднага щом били насрочени. Освен това, по време на избори в Ангола кандидатите, подкрепяни от Куба надделяват - докато САЩ продължава да подкрепят терористичната опозиция дори след като Южна Африка е принудена да се отдръпне.
Към края на рейгънистите остават почти сами в своята силна подкрепа за режима на апартейд и неговите убийствени набези в съседните страни. Въпреки, че тези срамни епизоди могат да бъдат заличени от учебниците по американска история, други са склонни да признаят думите на Мандела.
В тези и всички други случаи, които са твърде много, върховната власт осигурява защита срещу реалността.
(Из най-новата книга на Ноам Чомски "Властова система: Разговори върху глобалните демократични въстания и новите предизвикателства пред Американската империя. Интервюта с Дейвид Барсамейн." ("Power Systems: Conversations on Global Democratic Uprisings and the New Challenges to U.S. Empire. Interviews with David Barsamian.")