Емил Чоран: "Християнството сгреши много като отрече самоубийството..."

Стана случайно, защото големият философ не обичаше да говори за себе си. Но репортер на канал 5 на Френската телевизия все пак успя да го склони...

От кой момент решихте, че не искате да имате съдба?

Откакто пристигнах тук, във Франция. През 1950 се записах в Сорбоната. Но след месец - два ме извикаха в ректората и казаха: „Вие сте на четиридесет и повече не можете да ползвате мензата и т. н. (живеех на квартира с един студент). За мен това бе ужасен, материален удар.

През 1937, когато пристигнахте във Франция, опитахте ли се да се срещнете с лица, с които искахте да общувате?

Не. Срещнах се с някои писатели в Париж чак през 1949, когато публикувах първата си книга „Трактат по разложение“. Не мислех да се срещам с никого.

И все пак, Вашата книга мина през тази светска бариера?

Да. Няколко години водих не толкова светски живот, колкото ходих по коктейли.

От 1950 до 1953-1954 опознавах света. Всъщност, аз винаги съм живял в периферията на обществото, което отговаря на моите виждания за нещата.

Защо през 1949 решихте да напишете книга? Това не беше ли все пак влизане в обществото?

Не. През лятото на 1947 бях в Диеп. Бях решил да преведа на румънски поезията на Стефан Маларме. Но в един момент си казах, че това е абсурдна идея. За кого щях да направя този превод? Нали нямаше да се връщам в Румъния, а и преводът на поезия е дяволски трудна работа. Върнах се в Париж и се залових да пиша. Така се роди „Трактатът по разтление“, публикуван две години по-късно, но не за да „вляза“ в обществото, а за да го взривя! Трудно ми е сега да ви обясня, но всичко, което съм написал, съм го написал в моменти на голяма депресия.

На въпроса: „Защо пишете?“, Пол Валери отговаряше: „От слабост“. Така ли е при вас?

Не, не е от слабост, а от мизерия. От мизерия на духа. Повече от мизерия на духа, отколкото от слабост. Но появата на една книга при мен, винаги е била като произшествие, като злополука...

Сигурно, защото сте се срещали с хора?

Не, всъщност аз пиша за самия себе си... Искам да кажа, че актът на писането за мен е вид диалог - но не със самия себе си, а с Бог и е нещо повече от самото писане.

Това е изучаване на Абсолютното. Виждате ли, актът на писането,който теоретично, по принцип, презирам, в личен план - уважавам.

А не сте ли нихилист? И какво е за Вас нихилизмът?

Трудно е да се каже. Мисля, че винаги съм правил подстъпи към нихилизма. Може ли да се каже за Буда, че е нихилист? В определен план аз съм негативист, но негативизмът за мен не е абстракция или празно упражнение на духа. Но не мисля, че нихилизмът има голямо значение.

Защо Чоран е в състояние на бунт?

Никога не съм бил в подобно състояние. Бунтът цели да постигне нещо. Той е войнстващ. А аз просто не съм такъв тип.

Като вървите напред не се ли отчайвате?

Да, и това има достатъчно негативни усложнения. Явно е че съм в състояние на отчаяние и това не води до никъде. Винаги съм искал да бъде безполезен, непотребен, но по един странен начин, досега това не ми е попречило да живея, защото съм приемал тази ситуация. Не мисля, че трябва да търся някакъв изход. Просто наблюдавам нещата.

Човек, строг като Вас, може ли да се възхищава от нещо? Например, от приятелството?

Без съмнение. Но не и от литературния свят. Например, човекът, от когото съм се възхищавал най-много през младостта си, не беше литератор. Мисля, че хората трябва да се оценяват не според онова, което вършат, а според това, което са всъщност. В метафизичен план един разговор с някой, който има известни страхове или притеснения, например с един портиер или техник, за мен е много по-интересен, отколкото разговора с някой философ... Много неща аз научих пряко от живота. Не съм посещавал т.н. интелектуални кръгове. В младостта си общувах с хора, доста по-издигнати от мен, които познаваха добре живота и аз бях щастлив да ги посещавам. Повечето от тях не оставиха нищо след себе си, не написаха нито ред, но това няма никакво значение.

Вие писахте по съвест или...

Дължа много на тези хора. Те бяха светли личности, с ясна мисъл. Това е нещо много по-важно, защото малцина от нас имат ясна мисъл. Хората, които имат ясна мисъл, убеден съм в това, са задълбочени. Интересно е, че в религиозен план съм срещал доста интересни хора, които не са били особено образовани.

Какво мислите за поета Анри Мишо?

Възхищавам се от него. Той е чудесен човек и с него може да се разговаря за всичко.

Какво общо има между Чоран и Мишо?

Беше ми много приятно да го наблюдавам, да разговарям с него. Той беше пълната противоположност на един Валери. Мишо бе готов да изчерпи всеки сюжет.

В този смисъл беше човекът, който не можеше да остане незабелязан. А литературата, знаем, е и начин да се скриеш. Той излизаше извън литературата...

С възрастта не ставате ли по-циничен?

Не, защото с годините, всичко се замъглява. Относно онова, което съм написал, мисля, че нямам основания да се откажа сега от него. Но вярвам все по-малко в нещата, които съм казал. Защото писането е в известна степен и профанация. Нещата, в които си вярвал, в момента, в който ги казваш (пишеш) губят част от смисъла си. Например аз писах за самоубийството. След като го отпечатах вече мисля по-малко за него. Така, след като написах за някои неща, аз вече ги „убих“! Хората, които не пишат, са по-чисти от мен. Те не са се „изплюли“ върху вътрешния си живот...

А защо не се самоубихте?

Защото ме спаси самата идея за самоубийството. Тя ми позволи да продължа да живея. За мен, идеята за самоубийство е свързана със свободата. Бих могъл да понеса всичко, защото всичко зависи от мен. Мисля, че идеята за самоубийството е нещо положително, стимулиращо. Християнството допусна огромна грешка като отрече самоубийството. Всички трудности в моя живот съм преодолявал с помощта на тази спасителна идея. А Християнството я дискредитира. В древността е съществувал доста интересен начин на самоубийство сред философите - да се убиват чрез самозадушаване. Важен е бил не самият акт на самоубийството, а идеята! И тази идея трябва да се използва. Нямаше да стигна до тази възраст без нея. Затова я намирам за дълбоко положителна.

Чувствате ли се близо до Достоевски?

Винаги съм го чел и мисля, че много го обичам. Преди всичко мотивът за саморазрушението у неговите герои. Харесвам „отрицателния герой“ у Достоевски. Саморазрушението не води непременно към Вярата. Достоевски стигна до предела. Да живееш, означава да се разрушаваш, не поради липса на нещо, а поради... изобилие на нещо! Героите на Достоевски не са някакви слаби личности, а хора, отиващи до крайности. И в това разрушение, което само по себе си е авантюра, няма нищо страшно.

Знам, че обичате много музиката, но не знам точно защо?

Музиката играеше огромна роля в годините на моята младост.Сега не толкова. Най-голямата ми страст е Бах. Не мога да си обясня тази страст към него, но Бах винаги е бил за мен нещо като религия...

Имате ли чувство за отговорност пред другите?

Никакво. Нито когато пиша, нито когато говоря. Пиша, за да се вълнувам. Иначе няма смисъл. Трябва да имаме смелостта да бъдем и жестоки...

Смисълът на живота е в пътя към смъртта, нали?

Да, животът е път към смъртта. Драмата е не че ще умреш, а че ще се родиш. Най-важното нещо е раждането. В този смисъл будизмът ми изглежда по-дълбок като религия от християнството.

Само едно чудовище може да си позволи лукса да погледне нещата такива каквито са всъщност. Вие чудовище ли сте?

Да! За да видиш нещата каквито са, трябва да си водил труден и жесток живот. Аз винаги съм бил извън живота...

Писахте: „Всички сме от един ад, в който всеки миг е едно чудо!“

Да живееш на този свят не е нещо чак толкова изключително, както мислят някои. Трябва да се бориш против очевидното. Тогава всеки момент ще ти се стори героичен...

В „Румъния Либера“ по TV 5, Париж - интервю на Артюр Валоа

ЕМИЛ МИШЕЛ ЧОРАН (8 април 1911 г., Рашинари, окръг Сибиу, Румъния - 17 юни 1995 г. Париж, Франция) или Сьоран, както го наричаха французите, беше един от блестящите представители на голямата румънска диаспора в Париж (Бранкузи, Йонеско, Цара, Елиаде, Ана дьо Ноай, Енеску). От 1921 до 1924 година учи в елитния лицей „Георге Лазар“ в Сибиу, където се преселва семейството му. От 1928 г. до 1932 г. следва литература и философия в Букурещ. От 1932 г. почва да пише за големите румънски литературни и философски списания /„Календар“, „Време“, „Мисъл“, „Днес“ и др./. През 1934 г., вече известен литератор в Букурещ, издава първата си книга - сборника със статии и есета „От върховете на отчаянието“ - разсъждения върху лудостта и смъртта, абсурдността на съществуването и агонията на съзнанието. От тъмните глъбини на своите страхове младият Чоран се заклева да продължи да живее, съзирайки абсурдния комизъм и несъстоятелност на това свое решение Тогава е само на двадесет и четири и първата му книга го представя изцяло, напълно. В нея има една утешителна съкровеност и известна доза цинизъм: налице е религиозната му страст, бореща се със самата себе си, както и неговите екстравагантни представи за достойнство и чест, неговата скрита чувственост и лиризъм...

През 1937 г. Чоран заминава за Париж с идеята да защити докторат по философия, но остава завинаги там - до смъртта си през 1995 г. (покосен от страшната и нелечима болест на Алцхаймер).

Във Франция започва да пише на френски - езика, който по всеобщо признание, владееше до съвършенство; обявиха го за един от малцината големи стилисти на ХХ век. Французите го приеха дори в своята непристъпна академия. Но Чоран бе преди всичко философ - един от големите моралисти и хуманисти на века.

Краят на нашата епоха е времето на Емил Чоран и неговата философия. Ние се нуждаем, преди да е станало прекалено късно, да достигнем до парадоксите на неговата горчивина и ожесточеност към света и самия себе си, за да открием и част от себе си.