Според древните автори, горгоните са три чудовища, три сестри, дъщери на Форкас и Кето. Те живеят на остров, който се намира „далеч на запад в океана“. Имената им са Стено („яката“, името е красноречиво – стена), Евриала („скачащата“) и Медуза ("умната"? М. В.). От тях „само Медуза е смъртна“. Ето как Аполодор описва външния им вид: „Главите на горгоните били покрити с драконови люспи, имали кучешки зъби с такава големина като у глиганите, медни ръце и златни криле, с които летели.
Всеки, който ги погледнел, се превръщал в камък“. Обяснението на конвенционалната история, че горгоните са „олицетворение на бурите, които за древните гърци идвали главно от запад“ трябва да отстъпи пред една съобразена с днешните технически постижения, дешифровка.
Явно иде реч за сложни апарати, които освен главната дейност, заради която са проектирани, имат и охранителни функции – превръщат неразпознатия от тях обект в камък, обездвижват го или направо го унищожават. Преданието неслучайно нарича с едно и също име чудовищната горгона и дребното, но съвсем небезопасно, морско животинче – медузата. У Аполодор е изпуснат един важен елемент, върху който акцентират някои други автори, а именно, че косите на горгоните представляват отвратителни виещи се змии – уподобявам ги на „подите“, виещи се под главата на медузата.
Това навярно са някакви спираловидни кабели или сензори, а твърде възможно е и самата глава, подобно на тази на медузата, да е приличала на голяма леща или гъба, въртяща се в различни посоки – вид радар. Понятно е, че тези чудовища се намират „на запад, в океана“ – там са концентрирани основните технически достижения на Атлантида (Посейдония). Свидетелството на Аполодор, че в момента на смъртта си от ръката на Персей, Медуза е бременна „от Посейдон“, приемаме с усмивка – не би могло да бъде другояче.
Но за едно човешко същество е немислимо дори да открие пътя към горгоните, а да влезе в сражение с тях и да ги победи, това далеч надхвърля възможностите и най-дръзкия герой. Нужно е специално снаряжение, нужни са компетентни съвети. И Аполодор ни осведомява, че „ръководен от Хермес и Атина“, Персей се отправя към граите, от които ще научи местонахождението на нимфите – единствените създания, способни надеждно да го въоръжат. Граите също са дъщери на Форкас и Кето, сестри са на горгоните и също като тях са тризначки-чудовища – може би все пак малко по-сговорчиви. Имената им са Енио, Петредо и Дино.
Те са старици от рождение, твърди Аполодор, а Есхил в „Прикованият Прометей“, добавя, че са „лебедоподобни“ и никога не са виждали слънце и дневна светлина. Имат един единствен зъб и единствено око – за трите – като последователно си ги предават една на друга. В момента на предаването и трите са слепи, глухи и беззъби. По съвета на боговете, Персей отнема от граите безценните „зъб и око“ и така ги принуждава да посочат мястото, обитавано от нимфите.
Техническата ми грамотност е оскъдна, но и тя ми стига, за да разпозная в това описание команден пункт, намиращ се в затворено помещение, без прозорци. „Зъбът“ вероятно е дистанционно устройство, с което се задействат монитори, които последователно просветват – „окото“. Възможно е и да става дума за някакъв радиоприемник, като „зъбът“ е клавиш, а „окото“ – намерената станция.
Че граите са „говорящо“ техническо устройство, свидетелства самото название – граи – „грачещи“. Явно дрезгавият говор, издаван от апаратурата, е убедил човеците, че става дума за „старици от рождение“. Дори техническият ми гений да ме мами в детайлите, очевидно е, че за пореден път митът ни дава точното описание на древни машини.
От нимфите Персей получава необичайни предмети: „раменна торба, която се уголемява и приема формата на товара, сложен в нея“; „крилати сандали“ и „шапка, която прави човека невидим“. Тези атрибути на „вълшебното въоръжение“ се явяват в приказния фолклор навсякъде по света и не могат да бъдат заклеймени като примитивна вяра в някакви фетиши. Очевидно се отнася до много древни спомени на човечеството. „Торбата“ със сигурност представлява раница от еластична тъкан, която многократно увеличава вместимостта ѝ.
„Летящите сандали“ – атрибутът на Хермес, през Средновековието се превръщат в „летящи ботуши“, с които вещицата Баба Яга и великанът – човекоядец от „Малечко Палечко“, преследват своите жертви. Може би те щяха да си останат само в легендите, ако в днешния печат спорадично не се появяваха съобщения, че различни световни компании имат готовност да пуснат образци на въздушни „скейтбордове“, зареждани с батерии. Но до производство на такива революционни апарати не се стигна – очевидно тук са намесени мултимилиардни интереси и вечната принуда над човечеството да плаща луди пари за петрол, автомобили, магистрали и пр.
Колкото до „шапката – невидимка“, наречена в преданието и „шлем на Хадес“ – хм, вие вярвате ли в това? Аз да, защото само преди няколко месеца прочетох, че руските учени са съумели да изработят материя за униформа и каска с цвят, който е извън видимия от човека спектър. Но тъй като горгоните са машини, възможно е въпросният „шлем“ или „шапка“ да е апарат, излъчващ определени вълни и блокиращ „чувствителността“ на горгоните. Спомнете си, че в царството на Хадес, в най-тъмната бездна – Тартар, са заключени свръхопасни военни технологии, но със сигурност и пособия за предпазване от тях.
Екипировката на Персей е допълнена с „крив стоманен меч“ (вид машинен ключ), даден му от Хермес и от излъскан меден щит (огледало), подарен от Атина. Нищо вече не може да спре героя в устрема му към крайния запад, където на скален остров сред бушуващия океан отдавна вече е локализиран неодушевеният, но поради това още по-опасен враг.
Останалото е известно. Плътно следван от Атина, храбрецът атакува спящата Медуза и отсича главата ѝ. От обезглавения труп изскачат крилатият кон Пегас и Хрисаор, бъдещ баща на великана Гереон, което указва сериозните размери на горгоните. В тоя случай Пегас ми напомня по-скоро летящ дрон, отколкото крилатото вдъхновение на поетите. Тези две същества, изтекли ведно с кръвта на закланата Медуза, са своего рода „зародишите“ в утробата на нещастната самотна майка, заченала от Посейдон.
Главата на Медуза, вкаменяваща всеки, който я погледне, превръща Персей от смело момче с незаконен произход и неясна съдба, в непобедим воин. Той сразява дракона, готвещ се да погълне Андромеда, дъщеря на етиопския цар Кефей и се жени за девойката, която му ражда Перс, родоначалник на персийските царе. Перс остава в Етиопия при своя дядо. Загрижен син, Персей бърза да спаси майка си Даная от станалите вече брутални задирания на цар Полидикт, който продължава да си прави лоши шеги на остров Серифос. Погледът на Медуза превръща царя и компанията му в камъни, а Даная, следвайки сина си, отново вижда бленувания Аргос. Баща ѝ обаче е изчезнал, просто се е изпарил тъкмо преди тяхното завръщане.
Персей заема полагаемия му се престол. Ала се сбъдва предопределеното – по време на игри в Лариса, Персей мята диск и за беда улучва непознат старец – избягалия от Аргос и укриващ се Акризий. Заради неволното убийство, великият герой се срамува да се върне в царството си и разменя своя трон с този на братовчед си, сина на Пройт. Царувайки в Тиринт, Персей основава Микена, а по-късно се възцарява и над Мидия (по Аполодор). Той и прекрасната Андромеда се радват на многобройно потомство.
Историята на Персей приключва дотук, но аз се питам – кои са нимфите и боговете, които му помагат? Дали някой от тях не добива желязо на Серифос? Дали друг не обитава недалечния Крит? И защо го правят? Някакъв сблъсък между атлантски групировки – подир Атлантида – в който хората са прости изпълнители? Не е изключено. Но вниквайки в преданието, ми се струва, че оцелелите атланти целенасочено са напътствали и подпомагали човешката раса в обезвреждането на своите, станали вече неуправляеми, технически съоръжения.
Може би са се надявали да осигурят идиличен възход на новото човечество, чийто прогрес би трябвало да се основава не на технически придобивки, а на взаимодействието между чистите сили на Вселената и индивидуалната психика?
Може би са искали да го спасят от мъртвешката ръка на машините и от диктатура на това, което днес наричаме „изкуствен интелект“? Дали са подозирали, че само три – четири хилядолетия по-късно, човекът – новият младенец, населил земята, ще изскочи от божествената си люлка и още с прохождането си, робски ще приеме върховенството на неодушевените чудовища и на съблазнилото го чрез тях Абсолютно Зло?
Автор Милена ВЪРБАНОВА, Из книгата " Атланти и чудовища" (2018 г.)
Четете ни и в Google News
