България: само с по-строги наказания не става

Коментар на Ивайло Дичев:

Нашето обществено мнение е издигнало наказанието в култ. Как реагираме, когато избликват отвратителни случаи на домашно насилие? С увеличение на наказанията, разбира се. Четем за дрогирани и пияни убийци по пътищата? Неизменно изискваме увеличаване на наказанията.

Това обаче не значи, че наказанията наистина се увеличават. Понякога се явяват неочаквани трудности, като последната е с това, че тестовете за наркотици не са достатъчно надеждни и с отнемането на автомобили ще има проблеми. Понякога институциите са претоварени и не могат да се справят, понякога законодателството не е доизпипано.

Дали по-големите наказания всъщност не се прилагат по-рядко, остава да се провери. По веригата често се появява някоя гнила ябълка, а хора с опит ще ви кажат, че колкото по-големи са наказанията, толкова по-висока става мизата и съответно - изкушението за корупционни действия. Това допълнително разярява общественото мнение, което настоява не само за наказания, но и за оставки, и рестартиране на самата държава. Защото важното е не наказанието да е жестоко, а да се прилага винаги и към всички.

По-тежките наказания невинаги водят до превенция

Много юристи казват, че размерът на наказанието не е правопропорционален на превенцията. Най-яркият дебат по тази тема беше, когато се отказвахме от смъртното наказание и предлагахме на обществото световни изследвания, според които перспективата всичко в миг да свърши прави престъпника по-безотговорен в сравнение с многогодишното затваряне между четири стени. Съмнявам се, че убедихме някого, мнозинството по-скоро се примири, че прави една жертва заради европейските фондове.

Знаменателен беше крайнодесният бунт срещу Стратегията за детето, където пропагандният страх беше насочен към това, че държавата нямало да ни позволява да наказваме децата си. "Ще ни отнемат децата заради един шамар", твърдяха тогава тези странни хора. Ами как ще възпитаваш деца без насилие, нали сме едно предмодерно общество? В някакъв смисъл така си го представят някои мъже - ами как да налагат ред в семейството без бой?

Култът към наказанията стига до още по-голям абсурд, когато новоизпечените ни консерватори твърдят, че наказвайки ЛГБТ общността чрез забрани и маргинализация, подкрепят традиционното семейство. Къде го чукаш, къде се пука! Но става ясна същината на психологическия механизъм: санкцията е проста и бърза, позитивните мерки за подкрепа на двойките и родителството са дълга и сложна работа. Затова популистите имат нужда от враг за наказване.

Наказанията са по-лесни за прилагане от истинските решения

Или да минем в една друга сфера: училището. Ще ви кажат: Е, то отдавна е в криза, а според мнозинството от учителите основният проблем е в това, че им са отнети инструментите за наказание. По мое време още ни пляскаха зад врата и пращаха на колене в ъгъла, но за това явно вече не става и дума. Единственото, което може да се направи с неуправляем ученик, е да бъде преместен - първо в паралелка, после в друго или в трето училище, но окончателно изключване няма. Нали образованието е задължително. А това е и против интересите на съответното учебно заведение, защото всяко дете е пари. И почват да се търсят възможни наказания - да се повтарят класове до четвърти както преди, да се върне оценката за поведение, да се санкционират родителите, да се изселват семействата и тъй нататък.

Какво би било, ако потърсим по-сложните решения? Вдигането на учителските заплати беше едно добро начало. Ето и още: да се направят паралелките по-малки, особено в проблемните райони, да се въведе български като чужд език от първи клас за онези деца, които не го говорят, помощник учители да се занимават индивидуално с проблемните, целодневното обучение да стане реалност навсякъде, така че учениците да живеят в пълноценна среда. Експертите ще добавят още много такива стъпки. Това, на което обръщам внимание, е лекотата, с която измисляме увеличаване на наказанията и досадата от дългата върволица позитивни мерки, които биха могли да решат проблемите.

Порочният кръг продължава

Нека се върнем към криминалната хроника, с която ни заливат медиите през отпускарския сезон. Вдигаме наказанията за домашно насилие - шапка на тояга, успокоили сме народното недоволство. Само че за да се пребори това отвратително явление, са нужни много по-широки мерки. Като почнем от възпитанието в училище и през медиите, което предвиждаше отхвърлената Истанбулска конвенция. Ревността, чувството на собственост върху другия човек е наистина стара традиция, но време е да я пратим в историята. Нека "рогоносецът" напише стихотворение, за да изрази тъгата си, но да не бие.

После, една двойка не живее на Луната, тя им приятели, роднини, съседи, колеги. Трябва всички тези хора да бъдат натоварени с отговорност за нея, дори и дискретна. Човек, който знае, че някой пребива някого и не съобщава за това, е съучастник. Може да не ви звучи много либерално, но така функционират човешките общности. Добавяме личните лекари, които следва да имат базова психиатрична експертиза, социалните работници, кибер експертите, които контролират социалните мрежи. С една дума - сложна работа, кой да ти се занимава.

И затова разпаднатото ни общество си върви все така - от разочарование към наказание и от наказание към разочарование.