В световен мащаб главоломно се увеличава броят на хората, които ползват дома си за свой офис. Работа от вкъщи звучи желано и примамливо. За мнозина това е излежаване до късно и полагане на труд, точно колкото е необходим за да се свършат задачите за деня. Спорно е дали това е точно така. Работата от вкъщи може да бъде както благодат, така и проклятие. Нека преживеем деня на един труженик с домашен офис в двата крайни варианта.
Благодатът.
Изпращате съпругата си до вратата. Бърза за работа. Жал ви е за нея заради ежедневната суетня и напрежение, с които всяка сутрин все „закъснява“. Моли ви за експертна оценка за външния си вид. Преди това сте провели бърз кастинг за най-подходящия й тоалет за деня, съобразен с температурата на ръката ви, подадена от балкона. Тя все пак заминава, заедно с боклука от вчера. След минута ви звъни да проверите, изключена ли е ютията. Бели кахъри. Доставяте децата в детската градина и училището. Прибирате се бодри, облечени спортно, а съседите ви, сънени и навъсени, тръгват за работа. Семейни двойки довършват разправията си от вечерта, докато загрее колата, с която ще стигнат до местоработата им. Гледат ви лошо и подозрително. Смятат, че сте рентиер или измамник, който не ходи на работа. Може и да ви завиждат. От близката спирка долитат псувните на пролетариата. Дъждът се усилва, а навесът е твърде малък за да подслони всички. Кални автобуси отвеждат трудещите се на порции до офиси и поточни линии. Колко далеч от вас е всичко това. Никой не ви тъпче и блъска в метрото, не поставя потна мишница пред носа ви, не усещате лошия дъх на махмурлиите с кръвнишките погледи.
В къщи сте си. В дома, сътворен по ваш вкус. Изцеждате си съвършения фреш от плодове, които лично сте подбрали. Правите кафето така, както вие го обичате, а не каквото тече от машината в офиса. Гледате сутрешните блокове. Вече сте в час със скандала на деня, няма да молите никого за линк към него. Само какво изпускат тези, които по това време пътуват за работа. А вие сте в час с трепета на деня. Настанявате се удобно и разтваряте лаптопа. Време е за работа. Тихо е. Няма ги влудяващите телефони в офиса, досадните разговори на околните, които ви пречат да се концентрирате. Няма я разплаканата колежка, която ви товари с мълчаливата си мъка. Поща, скайп и телефон – вашата кухня е вашият офис. В него е топло точно толкова, колкото желаете вие. Няма дрязги и разправии, няма намръщени и сърдити. Няма „може ли да намалим малко климатика, че заврях“, няма „ама, студено ми е, на антибиотик съм“.
Вместо да чакате да излезе обедното меню в сайта на кръчмата до офиса, можете просто да отворите хладилника, да си приготвите аламинут или да поръчате нещо за вкъщи. Единствената, която може да ви безпокои на място е инкасаторката от ВиК, дошла да засече показанията на водомера. След обедното хапване излизате за няколко срещи. Великодушно сами сте предложили те да се проведат на чужд терен – направо в офисите на клиентите ви, като жестът се оценява. Прибирате се доволни. Миг преди съпругата ви да се завърне в семейното гнездо, натоварена с децата и с разправиите в офиса, сте успели дори да направите салатата. Както вие я обичате. С повече лук и балсамов оцет, отколкото половинката може да понесе. Това е салатата на работещия от къщи. Вашата салата. А във фризера кротко очаква съдбата си еликсирът на единака. Вашата ракия.
Проклятието
На излизане жена ви декламира задачите ви за деня, които е описала надлежно и на гърба на детска рисунка. Малкият е с температура и кашлица. Трябва да го заведете до личния лекар. Оставяте каката в училище и стигате до поликлиниката. Докторът закъснява, а опашката е огромна. След около час и половина идва редът ви. Пращат ви за снимка в болница на другия край на града. Пътьом се сещате, че трима клиенти чакат отговор от вас, а вече е 10 часа. В 12 се прибирате с детето и куп лекарства. Пред вратата ви чака момче в работно облекло. Боже, това е тепникът за напукания керамичен котлон. Пускате го в кухнята и се извинявате, че трябва да пратите няколко мейла.
Детето плаче. Няма телевизия. Нали още снощи спря, а трябваше да звъннете на доставчика. Набирате национален номер. Всички линии са заети. На 27-та минута любезна дама се представя и след още три прехвърляния до различни отдели ви определят дата за посещение на екип на място. През това време сте навъртял четири пропуснати повиквания. Три от шефа и едно от клиент, който дебнете от месеци за голям договор.
Забравили сте за техника, който изведнъж ви стряска с „може ли гаранционната карта“. Слава Богу, открили сте я предната вечер. Но, не…детето току-що я е нарязало с ножица на тесни реснички, като ръкав на индианец. На всичкото отгоре сополът му е увиснал под брадичката. Трябва да пие антибиотик. Техникът ви взема 40 лв и заявява, че не може да се направи нищо. Сами сте си наранили котлона. Прав е, детето го беше било с джезве. Изпращате онзи и се хвърляте на лаптопа. Имате гневен мейл от шефа и от проблемен клиент. Тръгвате да отговаряте, но детето се качва на гърба ви, започва да ви души и се сещате за лекарството. Успявате да го натикате в устата му за около 20 минути.
Вече е три следобед. Отлагате две срещи, извинявате се със спешна командировка, нищо че е никое време. Вече сте излязъл от кожата си. Искате да сте в офиса. Да слушате разговори за рецепти и болести, за ВИП Брадър и мръсни вицове. Да звънят чужди телефони и поне трима да ви занимават с личните си проблеми. Нека. Отваряте хладилника и унищожавате тиквеника на тъщата. Проклинате се, че не можете да си закопчаете дънките, защото ядете безконтролно всеки ден. А работата в офиса ви изгражда режим. Жена ви се прибира и след секунди сте виновен за всичко, без случващото се в Алепо.
Мълчаливата вечеря завършва с телефонно позвъняване. Бесен клиент заявява, че няма да остави нещата така. Изключвате си телефона и удряте двеста грама. Псувате персонално всеки участник във ВИП Брадър с прехвърляне във „Фермата“. Програмата ви за следващия ден вече е двойна, а детето ще си остане в къщи до края на седмицата. Преди да угасите лампата тихо простенвате: Боже, искам съм при колегите в офиса…