Убийството на Георги Кузев в Пловдив, по което са обвинени петима непълнолетни, поставя редица тежки въпроси – от границата между умишленото убийство и смъртта, причинена при нанесена телесна повреда, до индивидуалната вина на всеки участник и особеностите на наказателната отговорност на децата. Важен остава и въпросът как държавата трябва да балансира между тежестта на престъплението, защитата на обществото и необходимостта непълнолетните извършители да бъдат превъзпитани и реинтегрирани. Пред ФАКТИ по темата говори адвокат Силвия Петкова.
– Адв. Петкова, петима непълнолетни са обвинени в умишлено убийство по особено мъчителен начин за убития, с особена жестокост, по хулигански и свързани със сексуалната ориентация подбуди. Колко тежка е тази правна квалификация и какво трябва да бъде доказано в съдебната зала, за да бъде потвърдена?
– Повдигнатото обвинение е за квалифицирано убийство. За това престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Казано иначе, касае се за престъпление, за което законът предвижда най-тежкото по вид наказание сред предвидените в закона – доживотен затвор без замяна, т.е. законодателят го приема като изключително сериозно посегателство. За да се произнесе съдът с осъдителна присъда, е необходимо да се докажат следните елементи: настъпилата смърт на пострадалия, вследствие на точно определени действия на конкретно лице, което умишлено е причинило смъртта с особена жестокост, по особено мъчителен начин за пострадалия, като е действал по хулигански подбуди и по подбуди, свързани със сексуалната ориентация. Необходимо е да се докаже и умисъл за умъртвяването, защото в принципен план при нанасяне на побой е възможно и да се касае за причиняване на смърт по непредпазливост, вследствие на умишлено нанесена телесна повреда. В този случай деецът желае и цели нанасянето на телесна повреда от конкретен вид, но въпреки това настъпва смърт, към която той не се стреми, но е могъл и е бил длъжен да я предвиди или, макар да я е предвиждал, смятал е, че може да я предотврати. Разграничението между умишлено убийство и причиняване на смърт по непредпазливост, вследствие на умишлено нанесена телесна повреда, в практиката се прави чрез преценка на средствата за извършване на престъплението, силата, интензивността и броя на нанесените удари, насочеността на ударите и засегнатите органи, механизма на настъпването на смъртта, поведението на дееца преди, по време и след деянието и др.
– И петимата са непълнолетни, но на възраст между 15 и 17 години. Как се преценява наказателната отговорност на всеки един от тях и доколко съдебно-психологичната и психиатричната експертиза ще бъдат решаващи?
– Общото правило в наказателното право е, че непълнолетните, навършили 14-годишна възраст, но ненавършили 18 години, носят наказателна отговорност само ако са могли да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си. Преценката, касаеща тази способност, се прави въз основа на съдебно-психологичната и психиатричната експертиза. Ако съгласно заключението по такава експертиза някой от непълнолетните обвиняеми не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, той няма да носи наказателна отговорност. Ако заключението е в обратния смисъл, предвидените в закона наказания, налагани по отношение на непълнолетни**,** се заменят, респ. редуцират, както следва:
За непълнолетните между 14 и 16-годишна възраст наказанията доживотен затвор без замяна и доживотен затвор се заменят с лишаване от свобода от три до десет години, а наказанието лишаване от свобода за повече от десет години се редуцира на лишаване от свобода от три месеца до пет години;
За непълнолетните между 16 и 18-годишна възраст доживотният затвор без замяна, доживотният затвор и лишаването от свобода за повече от петнадесет години се заменят с лишаване от свобода от пет до дванадесет години, а лишаването от свобода за повече от десет години се редуцира до лишаване от свобода от две до осем години.
– При петима обвиняеми неизбежно възниква въпросът за индивидуалната вина. Кой носи по-тежка отговорност – този, който нанася ударите и причинява телесните повреди, или този, който не участва пряко в побоя, но снима случващото се, присъства и остава съпричастен към деянието? Може ли само фактът, че някой не е нанесъл удар, да го постави в по-различна правна позиция?
– Когато става въпрос за съучастие, при определяне на наказанието винаги се взима предвид характерът и степента на индивидуалното участие на всеки. Наказателна отговорност по конкретното обвинение ще носят както физическите извършители на побоя, довел до смъртта на пострадалия, така и помагачите и подбудителите, ако се установят такива. При съучастие наказателната отговорност на всеки се определя индивидуално, като съдът отчита характера и степента на неговото участие. Самото качество на извършител, подбудител или помагач не означава автоматично, че един от тях ще получи по-тежко наказание от останалите. Присъстващите и снимащите могат да имат качество на свидетели, освен ако се съберат доказателства за съучастие. Има и хипотеза, в която могат да бъдат привлечени към наказателна отговорност, ако се установи, че са могли да окажат помощ при наличие на непосредствена опасност за живота на пострадалия и при липса на опасност за тях самите или за други. Казано по-просто, за да понесат присъстващите и снимащите наказателна отговорност, следва да се докаже, че те са възприели и осъзнали непосредствената опасност за живота на пострадалия, не е имало опасност за тях самите или за другиго и въпреки това не са оказали необходимата помощ. Непосредствена опасност ще е налице например при множество агресивни лица, нанасящи побой, които могат да насочат агресията си и към наблюдателя, който е решил да окаже помощ.
– По публично известните данни Георги е бил подложен на изключително жестоко насилие, включително действия, които показват унижаване и изтезание. Как съдът разглежда подобно поведение – като част от самото убийство или като обстоятелство, което допълнително утежнява наказателната отговорност?
– Да се разгледа това поведение като част от самото убийство и като обстоятелство, което допълнително утежнява наказателната отговорност е едно и също, защото отегчаващите отговорността обстоятелства не са елемент от състава на престъплението, т.е. не водят до по-тежка правна квалификация, а водят до налагане на по-висок размер наказание в предвидените в закона рамки за конкретния вид престъпление.
– Георги не умира на място, а по-късно в болница вследствие на нанесения му побой. Как се установява причинно-следствената връзка между действията на обвиняемите и настъпилата смърт и има ли значение за правната квалификация фактът, че смъртта е настъпила часове или дни по-късно?
– При настъпила смърт след побой една от най-сложните задачи е да се разграничи умисълът за причиняване на смъртта от умисъла за нанасяне на телесна повреда и непредпазливото отношение към настъпването на смъртта. Както посочих по-горе**,** дали се касае за умишлено умъртвяване или за непредпазливо причиняване на смърт, вследствие на умишлено нанесена телесна повреда, се отчитат средствата за извършване на престъплението (напр. дали е с голи ръце или с някакво оръжие), силата, интензивността и броят на нанесените удари, насочеността на ударите и засегнатите органи, механизмът на настъпването на смъртта (напр. дали е пряко следствие от нанесените удари или има някакъв външен фактор, който е допринесъл за настъпването ѝ), поведението на дееца преди, по време и след деянието и др.
– В случая се говори за модел на „ловци на педофили“ – организиране на среща чрез интернет, примамване на набелязан човек, групово нападение, насилие и заснемане. Ако се докаже, че това е било предварително организирано, как би се отразило то върху отговорността на всеки от участниците? И къде според закона приключва евентуалното намерение да бъде разобличен извършител на престъпление и започва саморазправата, изтезанието и убийството?
– Предварителната организация има значение за квалификацията на престъплението тогава, когато тя е създадена с цел умишленото умъртвяване на пострадалия. Тогава ще се носи отговорност за предумишлено убийство, извършено при условията на останалите квалифициращи признаци, за които е повдигнато обвинението. Що се отнася до разликата между намерението да бъде разобличен извършител на престъпление и саморазправата, тя е много проста – когато се търси разобличаване, всички събрани доказателства за извършване на престъпление следва да се предадат на прокуратурата, която е единственият държавен орган, притежаващ правомощия да започне наказателно преследване по повод извършено престъпление. Съдът е единственият държавен орган, притежаващ правомощия да накаже установен извършител на престъпление. Предприемането на самостоятелни действия от страна на граждани за наказване на действителен или на субективно възприеман за действителен извършител на престъпление може само по себе си да съставлява престъпление.
– При какви условия един непълнолетен, осъден на лишаване от свобода, би могъл да излезе условно предсрочно и как на практика се отразява подобна присъда върху живота му – образованието, социализацията, психиката и възможността му да се върне в обществото?
– Осъденият като непълнолетен може да бъде предсрочно освободен след фактическото изтърпяване на поне 1/3 от наложеното наказание. Допълнителна предпоставка е осъденият да е дал доказателства, че се е поправил. Поправянето се преценява въз основа на поведението по време на изтърпяване на наказанието, трудовата/учебната му ангажираност и оценката на риска от повторно извършване на престъпление. Целта на наказанието, налагано по отношение на непълнолетни извършители на престъпления, е непълнолетният да бъде превъзпитан и подготвен за обществено полезен труд. Тук е мястото да се отбележи нещо изключително важно, което като че ли масовото общество не разбира – наказанието не се налага с цел възмездие, а с цел поправяне и превъзпитание на извършителя към спазване на закона и добрите нрави. Що се отнася до непълнолетните, законодателят отчита особеностите на възрастта, като напр. по-голямата склонност както към поддаване на отрицателно повлияване, така и към поправяне и превъзпитание.
Именно с цел максимално осигуряване на поправянето, превъзпитанието и подготовката за обществена полза по отношение на непълнолетните са предвидени особени правила за провеждането на наказателния процес срещу тях,
акто и за замяната и редуцирането на наказанията с цел да се минимизира вредата върху образованието, социализацията, психиката и възможностите на непълнолетния да се върне в обществото. Едно от най-съществените правила е ограничаването на публичността на процесите срещу непълнолетни, което е заложено не само в българския Наказателно-процесуален кодекс, но и в множество международни актове, както и в практиката на Европейския съд по правата на човека.
Тук е мястото да се спомене, че Европейският съд по правата на човека има две ключови съдебни решения срещу Обединеното кралство, касаещи наказателни процеси срещу деца, извършили изключително тежки престъпления, като е приемал, че правото на справедлив процес е нарушено заради участието на медиите, огромната национална и международна публичност и гледането на делата с процесуалните формалности на наказателните процеси срещу възрастни. В тези случаи е отхвърлян като неоснователен аргументът на британското правителство, че публичността защитава справедливостта.
Важно е все пак да се отбележи, че Европейският съд по правата на човека признава легитимния обществен интерес от публичност, но подчертава, че при конфликт между публичността и справедливия процес последният има предимство.
– Тук стигаме до може би най-трудния въпрос – какво се случва с тези деца след едно подобно престъпление? Дори след като изтърпят наказанието си, те ще носят етикета „убийци“, докато животът на Георги вече е прекъснат. Как трябва да изглежда границата между справедливото наказание, отговорността на извършителите и възможността непълнолетните все пак да бъдат реинтегрирани в обществото?
– Като за начало, следва да се отграничи моралната оценка на извършеното от въпроса каква е целта на наказанието. Защото смъртта на пострадалия не може да бъде поправена с никакво наказание. Неговият живот е загубен и болката на близките му не може да бъде компенсирана от това колко години лишаване от свобода ще получи един или друг обвиняем. Именно затова наказанието не може да бъде възмездие – най-малкото, защото смъртното наказание е отдавна отменено в България.
Българският Наказателен кодекс е съвсем ясен по отношение на непълнолетните, постановявайки, че наказанието спрямо тях се налага „преди всичко“ с цел тяхното превъзпитание и подготовката им за общественополезен труд.
при изпълнение на лишаването от свобода законът отново поставя на първо място превъзпитанието и подготовката за живот на свобода. Това не е проява на снизхождение. Това е философията на наказателното право по отношение на децата. И тя не означава, че при убийство трябва да се търси непременно по-леко наказание. При такова тежко престъпление държавата има задължението да установи истината, да ангажира отговорността на всеки според конкретното му участие и вина и, ако вината бъде доказана, да наложи наказание, което отчита изключителната тежест на последиците.
Това е особено важно в случая с убийството в Пловдив. Към момента имаме обвиняеми, а не осъдени лица. По последните публични данни петимата непълнолетни остават в ареста, като съдът е приел, че има достатъчно данни за съпричастността им към престъплението, за което са привлечени към наказателна отговорност, и е отчел опасността да извършат друго престъпление. Но до влизане в сила на присъда никой от тях юридически не е „убиец“. Това е въпрос на презумпцията за невиновност и тя не се отменя от общественото възмущение, колкото и разбираемо да е то.
И тук според мен идва най-опасната част от този казус – етикетът. Когато едно 14-, 15-, 16- или 17-годишно дете бъде публично превърнато в „убиец“, „садист“, „изверг“ и т.н., ние не просто описваме настоящото обвинение.
Ние започваме да определяме цялата бъдеща идентичност на човека чрез най-тежкото действие, в което е обвинен.
А международните стандарти за детско правосъдие тръгват от обратната концепция, като разглеждат детското правосъдие като система, чиято крайна цел включва реинтеграцията на детето и поемането на конструктивна роля в обществото. Подчертава се, че обществената безопасност е легитимна цел, но тя най-добре се постига чрез спазване на принципите на детското правосъдие, а не чрез превръщането му в чисто репресивна система.
И това има много практическо измерение. Реинтеграцията не означава забрава. Не означава да кажем на извършителя: „Ти си бил дете, случило се е – продължавай“. Означава нещо много по-трудно: да накараме този човек да разбере какво е извършил, да понесе юридическите последици, да поеме отговорност, да премине през психологическа и социална работа и в крайна сметка да бъде способен да живее, без да представлява опасност за други хора.
Това е и най-добрият отговор към обществото. Защото, ако след десет или петнадесет години освободим един човек, който формално е изтърпял наказанието си, но е останал социално изолиран, без образование, без професия, без подкрепа, с трайна криминална идентичност и с усещането, че обществото го е отхвърлило завинаги – ние не сме решили проблема. Просто сме го отложили. Затова в случая с тези деца трябва да има три едновременно преследвани цели: отговорност, защита на обществото и промяна на извършителя. И нито една от трите не трябва да бъде жертвана заради другата.