Моника Станишева е завела дело срещу Биволъ. Това става ясно от внесена в Софийския градски съд искова молба, с която тя претендира сайтът да й плати 56 000 лева за претърпени неимуществени вреди от две публикации, съобщават от Биволъ. Приблизително толкова са парите, които нейната фирма трябваше да върне по грант на ЕП в съмнителен конфликт на интереси, който Биволъ разследва и разкри.
Именитата пиарка се оплаква от две статии. Едната е от есента на 2013 година и е със заглавие „Моника Йосифова усвоява 60 000 евро от ЕП с безплатен бъгав софтуер и визия за 60 долара“. Другата е от края на 2013 г. и е със заглавие „Европарламентът пуска интернет тролове с „опорни точки за Евроизборите“. Прави впечатление, че не се твърди в публикациите да се съдържат неверни факти. Недоволството изглежда е от интерпретацията им.
Дамата е известна като съпруга на екслидера на БСП и председател на Партията на европейските социалисти /ПЕС/ Сергей Станишев, както и като собственик и управител на ПР агенция, която се занимава с добре платени медийни кампании и дейности в интерес на Българската социалистическа партия. Името й се свързва през 2013 г. медийно и с така наречените „опорни точки“ – политически документи на БСП, свързани с комуникационната й стратегия. Преди брака й със Станишев Моника бе женена за банкера от началото на прехода Венцислав Йосифов, управлявал фалиралата Първа частна банка – един от символите на болезнената за българските граждани нестабилност на банковата система през 90-те и на подозренията за препиране на „червените пари“. Бизнесменът бе и кандидат на БСП за кмет на София на изборите през 1995 г., които загубва на балотаж.
Преди осем години името на Йосифова-Станишева бе намесено в закриването на радио “Нова Европа”, наследник на дългогодишния рупор на свободното слово от времето на комунизма “Свободна Европа”. През управлението на тройната коалиция 2005-2009 г. нейната ПР агенция бе подизпълнител по договори на съдения в Австрия лобист Хохегер с българското правителство за „чистене на имиджа на България“. Тази “лобистка сделка” впоследствие стана обект на проверка от парламента и полицията. Това е част от публично достъпната информация относно Моника Станишева, която я характеризира като амбициозна жена и знакова публична личност на посткомунистическия преход.
Хронология
Всъщност обстоятелствата около публикациите са следните. На 31 октомври 2013 година Биволъ разкри участието на фирмата на Моника Станишева – „Актив груп“ ЕООД в проект на Главна дирекция „Комуникации“ към Европейския парламент на стойност от около 120 000 евро, половината от които са собствен принос. Впечатление прави скромният наглед набор от дейности, както и пренасянето на бизнеса й от национално на европейско ниво. През 2013 г. от главната дирекция категорично отричат да съществуват съмнения за конфликт на интереси, основани на факта, че собственичката на фирмата е съпруга на лидера на Партията на европейските социалисти. Отказан е на основание „търговска тайна“ и достъп до документите, свързани с проекта, поискани от Биволъ на основание Регламент (EO) № 1049/2001 г. на Европейския парламент и на Съвета относно публичния достъп до документи на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията. През 2014 г. обаче става ясно, че членовете на Европейския парламент не са на същото мнение. Евродепутатът Михаел Галер отправя въпрос към председателя на Европейския парламент Мартин Шулц, а евродепутатът Инге Глесле иска разследване на случая. Темата е отразена и в авторитетни европейски медии. В официално изявление на „Актив груп“, разпространено в медиите през 2014 г. се заявява, че се отказват от проекта и средствата ще бъдат върнати.
Български рецепти срещу Свобода на словото
Под въпрос е дали действителната причина за делото не е интересът да се отбиват неудобни въпроси през годините на съдебния спор към преизбрания за евродепутат и настоящ председател на ПЕС Сергей Станишев. Завеждането на дела за обида и клевета от политици, държавни служители и бизнес активисти, за да се цензурират критични публикации, е отдавна усвоен прийом в българския контекст. До края на 90-те години на миналия век обвиненията се предявяваха от прокуратурата, а наказанието беше затвор. През 2000 г. бе променен Наказателният кодекс, след което клевета и обида се преследват само по тъжба на пострадалия, а санкцията е глоба. Не по-малък бич за свободата на словото обаче са гражданските дела за клевета и обида, които стават предпочитани. В тях ищецът не трябва да доказва вината на журналиста и медията, тъй като те се предполагат. Практиката показва, че гражданските съдилища присъждат високи обезщетения, често по-високи от тези на наказателните състави. Същевременно обученията на магистрати по Европейската конвенция за правата на човека обикновено са насочени главно към наказателни съдии, поради естеството на правната материя. Независимо от законодателните промени през 2000 г., настървеността на политици и държавници да съдят медиите не намалява. През периода 2000 – 2002 г. са преброени годишно около 115-130 висящи дела за клевета и обида, заведени срещу журналисти /проучване на Българския хелзинкски комитет/.
На европейско ниво стандартът за защита на свободата на словото, когато се обсъждат обществени теми и се критикуват публични фигури, е висок. Създаден от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) още през 80-те години на миналия век, той е възприети от българския Конституционен съд през 1996 г. в неговото решение № 7 по дело № 1 от същата година:
Свободата на словото представлява един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Тя важи не само за „информация“ или „идеи“, които намират благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно „демократично общество“ не би могло да се нарече такова. Цялото ни общество би претърпяло съществен напредък, ако хората, които влияят на общественото мнение и процеси, се придържат към този стандарт на цивилизованото европейско общуване. За всяка публична фигура ЕСПЧ приема, че „съзнателно и неизбежно се излага на близко наблюдение на всяка негова дума и действие, както от журналистите, така и от цялото общество. Следователно, той трябва да проявява по-висока степен на толерантност” (решение по делото Лингенс с/у Австрия от 8 юли 1986 г.). Затова лицата, които са се заели с дейност, която влияе на цялото общество, следва да съобразяват, че дължат прозрачност и отчетност на действията си, както и толерантност към критиките и въпросите, поставяни в обществото.
Стандартът Биволъ
Любопитно в случая е, че Биволъ се свързва с Моника Станишева преди публикацията на 31 октомври 2013 г. В откровен телефонен разговор тя обещава да предостави цялата информация по въпросния еврогрант. За целта уговорката с редактора е да изпрати електронен адрес, на който да й бъдат зададени писмено въпросите, за да върне становище и информация. Такъв адрес не е изпратен и до днес, въпреки последващите подкани от медията към г-жа Станишева да си спази обещанието. По телефона тя не скъпи поздравленията и възхищението си от професионализма, дейността и разследванията на Биволъ. На практика обаче прави друго, както се изяснява от съдебната призовка.
Медиите като институции
През последните години някои български медии успяха да проведат ефикасни разследвания, които надминават дейността на традиционните правоохранителни органи – прокуратура и полиция. В обраслата от нередности, бездействие на официалните иституции и тежка корупция среда на българския публичен живот, свободата на словото се оказа една от най-здравите котви на свободомислието, гражданския контрол и превенцията на тиранията и олигархията. Затова както хилядолетия наред, така и днес, истината е неудобна и е преследвана от хора, които не искат да живеят в общество, съставено от честни граждани с равни права. Защото в такова общество трябва да се съобразяваш с останалите и с правилата. Не е изключено завеждането на едно дело за клевета срещу медия от публична личност да не е просто индивидуална акция, а дългосрочна инвестиция в цензурата, полезна за поддържането на сянка. Сянка, в която личните, копроративни и партийни интереси могат удобно да се изплъзнат от публичния контрол на светлината и знанието.