Недостойно е да се говори за политически натиск по казуса с двойното гражданство на Кирил Петков. По-тъжното е, че тези, които хулят Конституционния съд явно си представят гражданството само като форма на келепир – какво да вземеш от съответната държава. За почтения човек гражданството създава и морални задължения. Обърнахме посоката на България и направихме възможно за нея да се мисли като западна държава. Вредата от комунизма не подлежи на съмнение.
Наистина съм стреснат от злобата, която наблюдавам през последната година и половина. Злобата ражда не просто противопоставяне, а и – както е в случая с пандемията – и смърт.
Това каза в интервю за БГНЕС настоящият конституционен съдия Филип Димитров, бивш премиер на България (8 ноември 1991 – 31 декември 1992 г.) и председател на Координационния съвет на СДС (декември 1990 – края на 1994 г.).
На 8 ноември 2021 г. се навършват 30 години от съставянето на първото демократично правителство на България, на което той бе министър-председател. Ето и част от интервюто с него, цитирано от burgas24.bg:
- Защо в България толкова трудно се правят реформи?
- Това никъде не е лесно. Българският принос е предимно в това, че когато констатираме недъзи, ние не гледаме на тях като на аномалии, а ги обявяваме за принцип (демек: "Всичко ни е такова").
Ако има корупция, то всичко е корупция, следователно ние сме най-корумпирани, за нищо не ставаме. Убеждаваме света, че за нищо не ставаме и крещим: "Давайте да почваме отначало“. Най-гласовитите обаче идея си нямат откъде да започнат, правят нещо уж впечатляващо и после се оказва, че не то ни трябвало. Слава Богу, държавите са жилаво нещо и преживяват подобни ентусиазми.
- Тази година се навършват 30 години от сформирането на първото демократично правителство, на което Вие бяхте министър-председател. Кое е най-голямото постижение на вашето управление?
- Обърнахме посоката на България. Направихме възможно да се мисли за нея като бъдеща западна държава. И тя стана такава. Разбира се, благодарение на това, което направиха и тези след нас. На някому е съдено да постави началото.
- Когато дойдохте на власт беше много популярна фразата "с малко, но завинаги“. Нямате ли усещането, че всъщност комунизмът и неговите наследници се оказаха победителите завинаги?
- Това беше една от любимите глупости, каквито се измислят и до днес и съм доволен, че никога не съм я изговарял. Подобни глупости заливат медиите сега.
Комунизмът като система си отиде. Комунистическото мислене обаче далеч не е привилегия на ничии наследници. Чувате го всеки ден да кънти от телевизионния екран. Да не говорим за Фейсбук. И не само в България.
- За една демокрация е важно кого избират хората. Политиците обвиняват гласоподавателите, но не са ли проблем именно политиците с тази примитивна, вулгарна и агресивна реторика, която използват?
- Наистина съм стреснат от злобата, която наблюдавам през последната година и половина. Ние сваляхме комунизма – режим, световно признат за престъпен и не говорехме с толкова злоба, колкото се бълва сега срещу опонента.
Няма никакъв друг критерий за политически успех, освен избора на хората. И най-вече изборът отново. Избирателят може да е неблагодарен и това е в реда на нещата. Затова след войната не преизбраха Чърчил. Но ако те преизбере, значи ти вярва.
- 9 септември 1944 г. ли е в основата на разпада на българското общество, на който сме свидетели днес?
- Трудно ми е да кажа. Вредата от комунизма не подлежи на съмнение. Факт е, че и в другите бивши комунистически страни и днес споделят подобни на нашите проблеми – и в мисленето, и в делата.
От друга страна, ако четете, например, Бердяев ще срещнете същото абсурдно отношение към собствената страна, която хем била най-прекрасната, но всичко в нея е отвратително, народът ѝ хем бил най-великият, хем всички лица в него са маскари и недостойни.
Това го чуваме всеки ден. С чисто българската добавка, че всичко ни е наопаки, не сме като европейците, че не сме за Европа. От което естествено някой евразиец доволно потрива ръце.
- Решението Ви по казуса с гражданството на Кирил Петков политически мотивирано ли е? Оказван ли Ви е политически натиск при вземането на това решение?
- Недостойно е да се говори за политически натиск, когато и предходните решения по такива казуси са същите. По-тъжното е, че тези, които хулят Конституционния съд явно си представят гражданството само като форма на келепир – какво да вземеш от съответната държава.
За почтения човек гражданството създава и морални задължения. Би било безчестно един български министър, който е да речем и полски гражданин, да не се съобразява с интересите и на Полша, а в определени моменти те могат сериозно да се различават от българските.
Моралният дълг не се отменя с махване на ръка. Затова и за брака, и за гражданството, и в други подобни случаи, се изисква участие и на другата страна.
Не е въпросът, че българската държава се съобразявала с чужд акт. Почтеният гражданин урежда своите отношения с държавата, на която също дължи лоялност. Затова виковете за изменение на Конституцията показват липса на чувствителност към тази форма на почтеност.
- Какви ще са последиците от решението на Конституционния съд по казуса "Петков"?
- В България има разделение на властите. Конституционният съд се произнася по конституционността на акта. Не коментираме действията и лицата, които са я предизвикали.
Това е работа на друг съд. На този етап не е работа на КС да изследва и кой какво е знаел. Що се отнася до валидността или нищожността на актовете на министъра, по тях ще се произнасят съдът в административни и търговски дела.
- Какви ще са последиците за нашето общество от неуважението към институциите, което наблюдаваме в момента?
- Ние ги виждаме в неадекватното отношение към пандемията. Злобата ражда недоверие, недоверието – подозрение, подозрението – желание да се живее напук.
- Каква според Вас може да бъде идеята/целта около, която можем да се обединим като общество? Въобще възможно ли е подобно обединение около такава идея или наистина "Съединението прави силата" не важи за нас като нация?
- Нямаме нужда от фалшива реторика. Трябва първо да признаем всекиму доброто, което е сторил. Да признаем на себе си, че сме извървели дълъг път и сме постигнали много, а не сме пропаднали, провалени и тем подобни.
Едва тогава може да се работи и каквото не е наред да се оправя. Иначе злобата ражда не просто противопоставяне, а и – както е в случая с пандемията – и смърт.