„Краля е жив“ - гласи вече близо 50 години рефрена на най-заклетата група почитатели в музикалното изкуство, а именно тези на Елвис Пресли. С екранизацията на Баз Лурман той оживява още веднъж и трябва да призная, че филмът достойно олицетворява живота и работата на най-продавания музикален солов артист в историята.
Лурман определено е правилният човек за реализирането на подобен амбициозен проект. Той е придал успешно онази типична атмосфера от „Мулен Руж“ и „Великият Гетсби“, като вместо да видим един сух и скучен документален филм за Елвис, ние ставаме свидетели на едно истинско шоу на големия екран.
Остин Бътлър пасва почти идеално в кожените панталони на Пресли. Той е успял да улови движенията му и е пресъздал страхотно южняшкия акцент, с които целият свят асоциира „Краля“ десетилетия наред. Имам лека забележка към периода му в депресия и навлизането в зависимост към наркотиците, но цялостно погледнато изборът за главна роля е на място тук.
Том Ханкс обаче е невероятен. Той вдъхва нов живо на „Полковника“ и съм убеден, че мнозина ще се влюбят в това да го мразят, докато показва как Том Паркър издига любимият им рокендрол музикант и след това го разбива в земята със същата тази лекота. Ако Оскарите не бяха изгубили от стойността си, смело щях да заявя, че Ханкс ще се бори за статуетката в категория „Поддържаща мъжка роля“.
„Елвис“ включва още редица важни фигури от живота на Пресли, но сякаш всичко в лентата се върти около образите на шоумена и агента му, така че удобно ще оставя коментара си за останалите настрана.
Ще ми се обаче да изтъкна нещо много важно. Филмът не бива да се гледа с очаквания за пълна достоверност, а по-скоро като на произведение на изкуството. Използвани са прекалено много художествени похвати, за да се докаже някаква теза, а това обичайно означава, че хиперболата работи в името на камерата. Казвам това с ясното съзнание, че не съм най-големият познавач на биографията на Елвис Пресли.
Друг интересен момент е, че се засягат важни политически теми от средата на миналия век, но без да ни биват натрапвани, както прекалено често прави съвременното кино. Създателите очевидно са наясно, че аудиторията, която ще отиде към салоните идния уикенд, най-вероятно ще е основно от мъже и жени между 30-50 години, което значи, че мнозинството няма да е било жив свидетел на убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, нито пък ще осъзнава влиянието на музиката върху обществения живот тогава. Това само доказва, че историците имат нужда от по-модерен подход, ако искат наистина да образоват младите.
Оценката ми за „Елвис“ е висока, но не и прекалено висока. Несъмнено филмът стои достойно в музикалния жанр, но едва ли ще се превърне във вечна класика. 7,5/10 ми звучи съвсем справедливо, като дори има вероятност при повторно гледане да ми хареса още повече. Причината е най-вече Том Ханкс.