Живяла едно време една кметица - жена на български чорбаджия от старо време още. Докато бил жив кметът, тя имала на разположение много слуги, които вършели всичката ѝ работа. Но не се минало много време, кметът – чорбаджията – умрял, и работите му така се оплели, че кметицата се видяла в чудо и не могла да свърши нищо сама. Пък и неспособна сама да работи, тя се затруднила много. Един ден отишла при един от своите съседи и го помолила да отиде в гората да ѝ донесе малко дърва. Тогава съседът ѝ казал:
- Иди сама в гората, набери си дърва, вържи ги на един вързоп и започни тогава да викаш към Благата съдба. Тя е една много добра жена, която веднага се притичва на помощ.
Кметицата отишла в гората, събрала си дърва, направила си един вързоп и когато трябвало да го дигне и да го занесе в село, тя започнала да вика Благата съдба. Викала един, два, три пъти, но Благата съдба не дошла. Слънцето залязло вече и започнало да се мръква. Тогава кметицата си казала:
- То се вижда, че Благата съдба няма да дойде, ами аз да си взема сама вързопа и да го занеса на село.
Тя вдигнала вързопа дърва на гърба си и поела по пътя към селото.
***
Ако ние не си го свършим и Благата съдба няма да ни помогне!