Бях на 23 години и по целия път към болницата мислех какво ще кажа на мама преди да я отведат, за да оперират сърцето й, в чийто център смятах, че стоя аз; та нали тя цял живот ми бе повтаряла, че за нея аз съм най-важното нещо на света?
Докато си пробивах път през болничните коридори, репетирах началните си думи, които трябваше да попаднат точно на място. Кой освен мен би могъл да й даде силите и увереността, от които имаше нужда тя? Чие лице, освен моето, би желала да види последно, преди да започнат да я режат и евентуално да умре? Чия целувка освен моята?
Завих край един ъгъл и видях майка си да лежи на носилка в коридора, в очакване да я отведат. Надвесен над нея стоеше баща ми. Нещо в положението на двамата ме накара да спра и после, докато ги гледах, ме накара да остана на мястото си, сякаш ни делеше стена, която ги ограждаше.
Изведнъж ми стана ясно, че за момента извън тях не съществува нищо; съществуваха само мъжът и жената. Тя не ме виждаше, нито пък се интересуваше дали съм там. Двамата не разговаряха. Той я държеше за ръката. Тя го гледаше в очите и се усмихвше; кълна се, че двамата разговаряха на език, който на 23 години аз все още не разбирах, а още по-малко говорех. Но с очите си виждах как те го правят, буквално ги виждах, и се приближих, за да виждам по-добре, замаяна, захласната, изпълнена с ревност затова, че след като вече се бях влюбвала, бях се омъжила, аз нито веднъж не се бях докоснала до това, което виждах в болничния коридор.
Следващият път, рекох си аз, ще знам повече. И аз ще обичам така.
Линда Елърби