Събрали се веднъж няколко жаби и започнали да си говорят за живота:
- Колко е жалко, че блатото, в което живеем, е толкова малко. Де да можехме да стигнем до съседното блато – казват, че там е много по-добре и по-удобно! - започнала едната жаба.
- А аз пък чух, че в горе, в планината, има невероятно местенце! Чисто, голямо езеро, свеж въздух и няма малки хулигани. - разказала втората.
- Защо изобщо си говорим за това? – троснала се сърдито най-голямата жаба. – И без това никога няма да успеете да стигнете дотам!
- Защо пък не? Ние, жабите, можем всичко, стига да го пожелаем! – заинатила се жабата мечтателка. – Нека да докажем на тая стара баба, че можем да стигнем до езерото в планината!
- Хайде! Да тръгваме - заквакали останалите жаби и се отправили на път, а Голямата стара жаба се затътрила да разкаже каква глупост са си наумили на останалите обитатели на блатото.
Щом чули какво са намислили техните съседки, те започнали да ги разубеждават: „Ама, къде сте тръгнали, какво си въобразявате?! Вие и до локва не можете да стигнете, какво остава до горе в планината! Стойте си в блатото най-добре!”
Но жабите никого не слушали и уверено продължили по пътя си. Подскачали така няколко дни, и лека-полека, взели да се изморяват. Уморили се, изгубили надежда, че няма да се доберат до планинското езеро и засрамено започнали една по една да се връщат обратно в блатото. Накрая останала само една жаба, която продължила напред и не спряла, докато не стигнала до красивото, чисто езеро и заживяла в него.
Тя не била по-силна от другите, а просто била глуха. Не чувала всички онези, които повтаряли, че е невъзможно да се стигне до езерото. Просто вървяла към своята цел.