През по-голямата част от живота си Мартин бил живял пълноценно и щастливо. По някакъв начин интуицията му го водела, когато разумът не успявал да му посочи най-верния път. Почти винаги се чувствал удовлетворен и радостен; само понякога настроението му се помрачавало от усещането, че е твърде самозависим.
Бил се научил да се грижи за себе си и се обичал достатъчно, за да се стреми да се сдобие с най-хубавите неща. Стараел се да не вреди на другите, особено на хората, които обичал. Може би затова толкова го наскърбявали несправедливите укори, завистта на околните или обвиненията в егоизъм, които познати и непознати твърде често му отправяли.
Стремежът към лично удоволствие бил ли достатъчен, за да осмисли живота му?
Определял ли се самият той като хедонист, който живее единствено да задоволява собствените си прищевки?
Как да съчетае чувството на лично удовлетворение с етичните си принципи, с религиозните си вярвания, с всичко онова, което бил научил от по-възрастните ?
Какъв смисъл има живот, който има стойност само за себе си?
Един ден тези потискащи мисли го завладели с особена сила.
Може би трябвало да напусне. Да замине. Да остави това, което притежавал, на другите. Да им раздаде натрупаното и да им го завещае, за да го споменават с добро, макар и в негово отсъствие. В друга страна, в друго селище, на друго място, с други хора, би могъл да започне нов живот, живот в служба на другите.
Имал нужда да обмисли на спокойствие настоящето и бъдещето си.
Мартин сложил няколко неща в раницата си и потеглил към планината. Били му разказвали за тишината на върха и за това как гледката към плодородната долина помагала на стигналия дотам да подреди мислите си. Когато се изкачил на най-високото, той се обърнал, за да види може би за последен път своя град. Изглеждал прекрасен в притихналата привечер.
- Ще ти заема далекогледа за едно песо.
Бил гласът на изникнал като от нищото старец. С едната ръка му предлагал малък сгъваем телескоп, а другата бил протегнал, за да вземе парите. Мартин извадил от джоба си монетата и я подал на стареца, който разгънал далекогледа и му го връчил. Погледнал през него и скоро открил квартала си, площада и дори училището пред него. Вниманието му привлякла някаква ярка точка, която светела в двора на старата сграда. Мартин се отдръпнал от окуляра, примигнал няколко пъти и отново погледнал. Блестящата точка продължавала да свети.
- Колко странно - възкликнал неволно той на висок глас.
- Кое е странното? - попитал старецът.
- Светещата точка там, в двора на училището - отвърнал Мартин и подал телескопа на стареца, за да я види и той.
- Това са следи - казал старецът.
- Какви следи? - попитал Мартин.
- Спомняш ли си за онзи ден... сигурно си бил на седем години. Приятелят ти от детството Хавиер плачеше безутешно в двора на училището. Майка му му беше дала няколко монети, за да си купи молив за първия учебен ден. Той ги беше изгубил и ронеше горчиви сълзи - отвърнал старецът. Замълчал, а после продължил: - Спомняш ли си ти какво направи? Имаше нов-новеничък молив, с който да пишеш в този ден. Приближи се до входната врата, сряза молива на две еднакви части, подостри едната половина и я даде на Хавиер.
- Бях забравил - казал Мартин. - Но това какво общо има със светещата точка?
- Хавиер никога не забрави жеста ти и този ден стана важен в живота му.
- Е, и?
- Някои наши постъпки оставят следи в живота на другите - обяснил старецът. - Постъпките, които помагат за израстването на останалите, остават като блестящи следи...
Отново погледнал през телескопа и видял друга светеща точка на пътеката пред входа на училището.
- В този ден ти защити Панчо, спомняш ли си? Върна се у дома с насинено око и с раздран джоб на престилката.
Мартин съзерцавал града.
- Тази точка тук в центъра - продължил старецът - е работата, която намери на дон Педро, когато го уволниха от фабриката... а другата, вдясно, е следата от онзи път, когато събра пари за операцията на сина на Рамирес... следите вляво са от деня, когато се върна преждевременно от пътешествие, защото майката на приятеля ти Хуан беше починала и ти искаше да бъдеш с него.
Мартин се отдръпнал от телескопа и вече без негова помощ видял хиляди блестящи точки да се появяват из целия град. Когато слънцето се скрило, цялото селище сякаш било осветено от неговите блестящи следи. Мартин почувствал, че може спокойно да се върне у дома.
Животът му започвал наново, от едно различно място.