Чрез използването на виртуална реалност, учените могат да накарат хората да се чувстват сякаш са извън собствените си тела. И когато го направят, мозъкът се опитва да си спомни какво се е случило.
Явлението е като безплътно усещане, което някои хора с пост-травматично стресово разстройство или шизофрения имат, според Лорешу Бергунян, изследовател по неврология при Института Каролинска в Стокхолм, и водещ автор на изследването. Може би дори може да се сравни с екстремна форма на бленуване или сън с отворени очи.
"Това е нов начин да се оцени онова, което се случва между две системи - тялото и паметта", каза Бергунян. "Ние не осъзнаваме колко омесени са те.“
За да създаде илюзията че човек е извън тялото си, Бергунян и нейните колеги оборудвали доброволци с очила и слушалки, които да им позволят да виждат и чуват чрез камера и микрофони разположението на различни места в стаята.
Екипът засилил илюзията като докосвал доброволците с пръчка, докато те гледали друга пръчка от съвсем различен ъгъл. Ефектът е "много, много силен", казва Бергунян, която го е пробвала много пъти. "Чувстваш се извън тялото си. Вие получавате усещания от мястото на камерата, а не от реалната ви позиция."
След това доброволците били разпитани от професора за информация относно това какво са чули - със сигурност нещо, което можели да си спомнят. (Без знанието им, професорът бе изигран от шведски актьор, който използва диалог, основан на работата на британския драматург Харолд Пинтър.)
Когато локацията на доброволците била виртуално изместена извън телата им, на тях им било по-трудно да си спомнят подробности за това събитие една седмица по-късно, в сравнение с момента, в който тялото и духът им са били на едно и също място. "Те не си спомняха контекста", казва Бергунян.
Резултатите бяха публикувани тази седмица в сборника на Националната академия на науките.
Оказва се също така, че доброволците, които са имали преживяване извън телата си също така използват мозъците си по различен начин. Когато участниците се опитали да си припомнят сесиите от виртуалната реалност, ядрено-магнитният резонанс (ЯМР) показал, че те са разчитали по-малко на хипокампуса (част от мозъка, която участва в изграждането на т. нар. лимбична система и обединява в едно цяло информацията, която достига до него от различни места на мозъка. Той играе важна роля при проявите на агресия, при мотивацията и при формирането на спомените).
Изглежда, че мозъкът разчита на тялото, за да му помогне да си спомни събития. Това не е случаят с емоционален контекст на срещата с професора или с фактите, които те трябвало да си спомнят.
Знанието за тази връзка между тялото и паметта може да помогне за по-добро разбиране на пост-травматичния стрес. Хората, които са били травмирани, са по-склонни да имат чувството, че са били извън тялото си, казва Бергунян. "Ние знаем, че травмата ще промени човека. Но не знаем какъв е ефектът от стреса и какъв е ефектът от дистанцирането. С този експеримент показваме ефекта на дълбоко разделение на личността. То има ефект върху паметта."
Бленуването може да бъде много лека форма на това "което не можем да обясним как се случва, но може да даде насоки", казва тя. "Ние трябва да сме в състояние да изпитаме нещо, което впоследствие да можем да извикаме в съзнанието си по-късно."
Но според Бергунян е прекалено рано да се каже дали усещането на все по-виртуалния свят, който ни заобикаля чрез компютри, телефони и камери, може да бърника из паметта ни. "Ние не трябва да спекулираме", казва тя.