Държавният бюджет, с който България ще приеме еврото, е повече от числа, повече от заплати, повече от данъци и прогнози. Той има и много силно символично значение, защото дава очертанията на модела държава, която влиза в еврозоната.
През изминалите месеци многократно чувахме основният аргумент на Брюксел, Франкфурт, а и на управляващите в София, че еврото ще направи българската икономика по-силна, а животът ни по-справедлив и богат.
Разбира се, никой не си прави илюзиите, че това ще се случи с магическа пръчка - историята показва, че ефектите от приемането на еврото се усещат след 3-5 години.
Но ако България влезе в еврозоната с прекалено рестриктивен бюджет, тогава е логично да си зададем въпроса - ние приемаме еврото, за да станем по-бедни ли?
От друга страна, този въпрос е много опасен, защото е очевидно, че бизнесът все по-трудно може да навакса ударното увеличение на заплатите в някои сфери на обществения сектор.
Всяко неразчетено увеличение там повлича със себе си заплащането в раздутата държавна администрация, където възнагражденията се определят по най-различни формули и формулки. Едно увеличение със стотици левове за едни, носи хиляди допълнително за други.
Така в публичния сектор вече има заплати, недостижими за частния бизнес, а "работещите бедни" вече ме са в бюджетната, а в частната сфера. Всичко това означава все по-малко кадри за фирмите, по-ниски заплати, ниска производителност.
Това пък означава перспектива за съкращения и фалити и по-малко чуждестранни инвеститори и постепенно свиване на икономиката. Защо? Защото държавата не може да се държи като петролна монархия, в която всички живеят от държавата. Най-малкото нямаме петрол.
Пред Министерството на финансите в момента седи много трудна задача. С проекта си за бюджет управляващите трябва да парират усещането, че еврото носи обедняване и свиване на доходите. В противен случай евроскептиците ще имат аргумент в стил "Ние казахме ли ви, че не сме готови"?
Затова е много опасно да се товарят още повече работещите хора и бизнеса. От друга страна, изливане на още пари в нереформираните системи създава опасност от дефицити, които ще трябва да се наваксват с нови дългове.
Tук идва и по-голямата картина. Както отбеляза "Икономист" преди няколко седмици, накъдето и да погледнеш в Западния свят в момента, ще видиш, че държавните финанси са в руини. Франция сменя премиер след премиер на фона на рекорден дълг и поредно отлагане в увеличаването на пенсионната възраст.
Британците са пред ново увеличение на данъците, след като вече веднъж го направиха преди година. По данни на Международния валутен фонд средното ниво на задлъжнялост на най-силните икономики вече е 110% от общия им брутен вътрешен продукт.
Всичко това създава усещане за глобална несигурност. На този фон в Европа идва и перспектива за още по-големи разходи за отбрана и въоръжаване, по-голям брой пенсионери и все по-малко работещи - при перманентно нарастващи разходи за пенсии и здравеопазване.
Големите надежди, свързани с изкуствения интелект като двигател на растеж и богатство, може да не се осъществят в мащабите, които еуфорично чертаеха различни икономисти през последните две години. Напротив - преди растежа, изкуственият интелект може да помете милиони работни места, което ще е още по-голям удар върху социалните системи по света.
Всичко това идва да ни покаже, че българската икономика се нуждае от откритост и ясен план, дори и някои мерки да са непопулярни и болезнени. Последното от което имаме нужда в момента е популизъм. Влизането в еврозоната не може да прикрива нито липсата на реформи, нито липсата на финансова отговорност, нито трябва да подхранва илюзии.
Защото при финансова криза избирателите няма да простят на тези, които изкуствено и неравномерно са помпали доходите за сметка на липсата на каквито и да е реформи. Това е изключително трудна, но неизбежна задача.
Коментарът на журналиста е публикуван на интернет- страницата на bTV