Има години, които не просто се сменят в календара, а пренареждат историческата траектория на една държава. За България такава е 2026 година. Влизането в еврозоната не е технически акт, нито счетоводна операция. То е окончателен цивилизационен избор - излизане от евразийската периферия и влизане във вътрешния кръг на Европа. Но да не се залъгваме битката за Европа в съзнанието на българите ще продължи.
Това обобщи във "Фейсбук" Илиян Василев.
Иначе членството в еврозоната не е само въпрос на по-ниски трансакционни разходи или удобството на една обща валута. Това е политически, ценностен и геополитически акт. И именно затова съпротивата срещу еврозоната е толкова ожесточена.
Митът за „липсата на обществен консенсус“ е удобен параван.
В България никога не е имало пълен консенсус за нищо, което е променяло хода на историята – нито за Априлското въстание, нито за Освобождението, нито за членството в НАТО и ЕС.
Историята не се прави с единодушие, а с посока и вяра.
По-показателно от уличния шум беше поведението на властта –мълчание. Управляващите не поведоха дебат, не защитиха решението, не застанаха политически зад него. Чак в последните шест месеца направи опит да се самоопредели. Това не беше слабост. Това беше страх.
Страх от интересите, свързани с огромните обеми пари извън банковата система и олигарсите, които губят от правилата и законите в ЕЗ. Пари от корупция, от контрабанда, от енергийни схеми, от държавно гарантирани кражби. Еврозоната не е проблем за честния бизнес – тя е екзистенциална заплаха за престъпната икономика, защото поставя граница между „анонимното“ и „законното“.
Големите играчи може и да са изчистили следите си.
Но икономиката „под дюшека“ няма този лукс. Тя няма достъп до сложни финансови перални и офшорни конструкции. За нея еврозоната е моментът, в който държавата може да попита: откъде са тези пари? Е, как да бъдат, "за"? И този страх бе силно експлоатиран.
Към това се добавя и друг, по-дълбок страх – страхът на политическата върхушка, обвързана с руските енергийни проекти. Влизането в еврозоната означава по-тясна интеграция, повече надзор, по-малко пространство за „специални договорки“ с Москва. А именно в тези договорки се роди моделът Борисов – Пеевски.
Затова еврозоната беше приета не като политическа кауза, а като форсираната неизбежност. Крачка напред, крачка назад, крачка встрани. Изчакване. Сондиране.
Противниците на еврото няма да замълчат. Те ще продължат да плашат с апокалипсис – със срив на икономиката, с дългове, с обедняване. Колкото повече губят аргументи, толкова по-истерични ще стават. Проблемът е, че вече не убеждават – описваните от тях трагични сценарии се насищат все повече с комични елементи.
Влизането в еврозоната не решава автоматично българските проблеми. То не заменя липсата на правосъдие, не премахва корупцията, не гарантира политическа зрялост. То просто вдига летвата. И поставя България в среда, в която евразийските номера не минават лесно.
Оттук нататък истинският въпрос не е „дали еврото е добро“, а дали България е готова да бъде държава от вътрешния кръг на Европа.
Не като безгласен изпълнител, а като активен участник – критичен към бюрократичните извращения, към идеологическите крайности, към политиките, които задушават предприемачеството и иновациите.
Да бъдеш проевропеец не означава да казваш „да“ на всичко, което носи етикет "Европа", особено на крайностите в либералната демокрация. Означава да носиш отговорност за общия дом. А 2026 година е моментът, в който България престава да се крие и започва да задава въпроси и да им отговаря.