Промяната започва с това, което всеки от нас може да направи, казва Десислава Стоянова. "Да не мълчи, когато вижда безобразия, да гласува, когато дойде моментът за това."
ДВ: Защо трябва да се тревожим след уволнението на Мария Цънцарова? Едни казват, частните медии можели да си правят, каквото си искат, но други припомнят например EMFA (European Media Freedom Act), според който всяка медия с национален лиценз не е просто частна фирмичка, а има и общ ангажимент към свободата на словото?
Десислава Стоянова: Аз съм журналист по професия. Завършила съм журналистика, работила съм над 25 години в медиите, 17 от тях в bTV. И начинаещите репортери знаят, или поне би трябвало да знаят, че работата на журналиста не е да е удобен и мил, камо ли да си затваря очите. Работата на журналиста е да бъде критичен, да осветява нередностите, да бие камбаната, да задава важните въпроси и да изисква отговори. Това включва нуждата да притиснеш събеседника, когато се опитва да избегне отговор.
Когато аз бях начинаещ репортер и стартирах във вестник "Сега" в края на 1990-те, това беше стандарт. Дори не се обсъждаше. Уви, отдавна не е така. В настоящата медийна реалност журналистите и водещите, които си "позволяват" да си вършат работата, следвайки този професионален компас, са рядкост и много лесно се превръщат в неудобни и мишени. Трябва не просто да се тревожим от уволнението на Мария Цънцарова, трябва да сме гневни и много, много притеснени. Мен лично ме гневи опитът задаването на неудобни въпроси да бъде приравнено с проява на политическо пристрастие. И безкрайно много ме притеснява фактът, че вместо да застане зад едно от най-ярките си лица, bTV отстранява Мария Цънцарова.
Притеснява ме и това колко масово разпространено е неразбирането какво стои в същината на работата на журналиста и какво представлява автентичната журналистика.
ДВ: Какво става всъщност според теб? Пак ли поредно и в някаква степен нагло и безпардонно отстраняване на журналист, който не "слуша"? По подобие на Анна Цолова и кой ли още не?
Детайлите са известни само на преките участници, но отстрани достатъчно ясно се вижда резултатът - още един критичен журналистически глас вече отсъства от националния ефир. Поредният . Ситуацията напомня на случилото се с Ани Цолова и други след нея, и със сигурност праща много зловещ сигнал на всички, които все още работят в т.нар. традиционни медии: каква цена се плаща, когато се опитваш да си вършиш работата както трябва.
ДВ: Какво мислиш за последните протести? Можем ли да кажем в действителност, че милениалите и вече прословутите Gen Z внезапно са се политизирали и това прилича на скорошна истинска промяна?
Протестите могат да са само първа стъпка към промяна. Въпросът е какво ще последва. Доколко тази енергия, която видяхме на жълтите павета, ще се съхрани и ще бъде последвана от значително по-висока избирателна активност и много по-осъзнат избор пред урните. В противен случай може отново обществото ще задреме и ще остави всичко на самотек.
ДВ: Каква би била тази енергия за промяна и как да стане?
Да погледнем това, което всеки един от нас може да направи - може да не мълчи, когато вижда безобразия, може да гласува, когато дойде моментът за това . И ако всички го правим, няма да са достатъчни гласове колкото са жителите на "Люлин", за да имаш парламентарна група. Няма да е толкова лесно да си "купиш" власт и да я упражняваш безнаказано, както си решиш. За да има реална промяна, трябва да имаме и нормално работеща съдебна система и медии, които са си на мястото. Иначе няма как да стане.
ДВ: Имаш ли изобщо усещане за край на някакъв корупционно-олигархичен модел, или пак един ден ще осъмнем разочаровани и още по-киници? Каква е основната опасност потвоему?
Какъв край, за съжаление краят е далеч. По-скоро имам крехко усещане за светлина в края на тунела. Надежда, че пробуждането, на което ставаме свидетели, няма да е мимолетно. А опасностите са много. От гледна точка на протестите и шанса те да доведат до някаква по-осезаема промяна, най-голяма опасност може би е да не последва нов дълбок сън и затъване в "те нещата са си такива, каквито са, ние нищо не можем да направим."
ДВ: Сега и най-важното: навсякъде един отличен и влиятелен журналист трябва да събира информация от всички, включително и от онези източници, които като човек и избирател не го радват. Да "другарува" и с "дебелите", т.е. да има източници там, за да може да произвежда балансирано съдържание. Ерго, аз си мисля за един вид гъвкав морален императив, съчетан с високия такъв, ако търси истината на всяка цена. Какво мислиш?
Мисля, че да имаш източници съвсем не означава "да другаруваш". Последното нещо, което журналистите трябва да правят, е "да другаруват". "Гъвкавият морален императив" ми звучи като липса на морален императив. Освен това не смятам, че "произвеждането на балансирано съдържание" е това, от което имаме нужда и това, което медиите са призвани да правят.
С тази дума "баланс" много се злоупотребява в последните години. Задължението на журналистите и медиите е да съобщават фактите и да търсят истината, а не просто да препредават различни гледни точки, мерейки с чаена лъжичка кой колко време получава. Иначе един ден ще осъмнем в свят, в който само заради това, че Х е казал, че Земята е плоска, това ще е първа новина, а "другата" гледна точка - че все пак се върти, ще е сбутана някъде в материала. И ще имаме "балансиран" материал.
ДВ: Кои са добрите и лошите у нас? Може ли изобщо да има подобно решително отграничение?
Въобще не бих използвала тези понятия. Важното е и тези, които днес ни се струват добри, и онези, за които сме сигурни, че са лоши, да знаят, че има правила и те важат за всички. Че ако си корумпиран и крадеш, ще бъдеш осъден и наказан. Че ако лъжеш, на следващите избори ще си аут. Давам си сметка, че това към днешна дата звучи безкрайно наивно, но е задължително, ако искаме да живеем в що-годе нормално общество и държава.
ДВ: Липсва ли ти ефирът и ако да, защо?
Не, не ми липсва. Не гледам назад, нямам носталгия към миналото. "Преди обед" ми е дал много и аз съм дала всичко от себе си, за да си върша добре работата като водещ, но това е затворена страница. Настоящата ми работа ми носи много удовлетворение, чувствам се пълноценна и гледам напред. Харесва ми да преподавам, да помагам на мотивирани хора да стават по-добри в изкуството да говорят, да могат да презентират по-уверено и ефективно, да представят себе си и идеите си убедително и въздействащо. Предавам нататък всичко, което съм натрупала като опит и знания, виждам реални резултати, получавам прекрасна обратна връзка от хората, които се доверяват на моите обучения, и всичко това осмисля работното ми битие по прекрасен начин.
ДВ: Какво те движи? Обрисувай и талантливо как живееш сега.
В работен план ме движи точно това - че виждам огромен смисъл в това, което върша и то ми носи удовлетворение. В личен - децата. Животът ми се върти около тези два основни стълба - работата и родителството. Ако не преподавам, изправена пред група хора, отговарям на мейли пред компютъра или преследвам тийнейджъри, които често не чуват дори когато са си свалили слушалките и ужким слушат. Не ставам толкова рано сутрин, но пък си лягам по-късно вечер.
Бих се определила като осъзнат работохолик и реформирал се перфекционист. В превод: по отношение на работохолизма - няма лошо да се работи много, когато знаеш защо работиш, стига да не се докарваш до бърнаут, а по отношение на перфекционизма - прекрасно е да държиш летвата високо, стига да не падаш в клопката на "или-или"- мисленето ("ако не е съвършено, значи за нищо не става").
Истината е, че последната година ми мина почти като миг. В края ѝ направих нещо за първи път - изнесох мотивационна лекция, озаглавена "Най-важният коз", в която споделям през собствения си опит на работохолик и перфекционист за една ключова, но много подценявана съставка, от която зависи качеството на взаимоотношенията ни с околните. Сега се готвя за всичко, което ми предстои през 2026-а, включително третото издание на "Най-важният коз" през март.