Коментарът на Веселина Седларска е публикуван в Редута.бг
Някакви хора в студио говорят за други хора. „Нейната стратегия е доста последователна“ – казва някой. „Не мисля, тя мина през няколко различни етапа“ – контрира друг. „Аз също смятам, че тя има цел и върви към нея неотклонно, като пробва различни тактики“ – намесва се трети. Тъй като телевизионния спор ми е само за звуков фон и не виждам участниците, започвам да се чудя за коя партия говорят. Поглеждам екрана – обичайната психолингвистка, някакво момиче, което съм виждала да съобщава прогнозата за времето и една моделка, в смисъл от онези жени, които не знаем какви са и за най-лесно им викаме моделки. Те не говорели за партия. Те говорели за Луна от Вип брадър. Със същата сериозност, задълбоченост и със същите изрази, с които преминават политическите спорове в телевизиите.
Като се замисли човек, първоначалното стъписване от приликата започва да отстъпва. Ами да, политическата ни класа е затворена в къщата на Биг брадър. В нея текат същите конспирации и общуване със знаци. Коалиции се създават и разрушават. Удари под кръста, шушукане зад гърба. Какъвто и да е спорът, в крайна сметка винаги е за храна. В Биг брадър за чушка и лук, в политиката за кокъла и баницата. Всеки се бори за наградата. Анализаторите анализират стратегии, ясновидци правят прогнози. Зрителите гласуват – за едното с телефона си, за другото с бюлетина. И участниците в шоуто, и депутатите в парламента са представителна извадка. Първото наричаме простотия, второто демокрация. Може и обратното, пак ще е вярно.
Ако отделим само един ден, в който да се опитаме да видим накъде вървим, по дребните знаци от всекидневието, а не по умозрителните анализи на едни и същи говорещи глави по телевизиите, каква ли ще е разликата? Само един ден, например днес.
Човек от бизнеса ми изрева, че не могат да намерят работници. Не изобщо, а за постоянно. В един по-малък град имали цех. Тъкмо намерят човек за вакантно място, поработи три-четири месеца, пристига запор върху заплатата му за необслужван негов кредит и човекът напуска. Трети такъв случай имали в последно време. Което било направо нищо в сравнение с това, че имали служител с девет запора за девет неизплащани кредита. Колко са хората в страната със стратегия да не си плащат кредитите и тактика да работят, докато банката ги надуши, а след това да напускат? Това колко застрашава банковата система и как влияе на трудовия пазар? Ние, осведомените за всички стратегии и тактики на партиите, не знаем нищо за прозата на кредитите. Дори не знаем, че накъде отиваме зависи от прозаичните драми на кредите, а не от възвишените стратегии на партиите.
Пак днес научих, че: „Група от няколко десетки роми е нахлула в супермаркет в Казанлък и е започнала да граби безконтролно. Двамата охранители не могли да направят нищо, защото ромите били твърде много, а някои от тях дори били с децата си.Те просто награбили в ръце каквото могат да носят и избягали. След престъплението супермаркетът е затворил, за да направи ревизия какво и колко липсва. Магазинът се намира само на няколко метра от ромската махала в Казанлък. Според охраната посегателствата на ромите стават всеки ден, но „такова чудо като днес никога не е било”.
Такива чудеса оттук нататък ще стават по-често. После ще прочетем, че такова чудо до днес никога не е било, когато за първи път група цигани разбият витрина, за да грабят стока. После и то ще стане обикновено събитие на фона на чудото, че се разбиват масово апартаменти. В смисъл още по-масово от сега. Натам е тръгнало.
Жалбите за дребни кражби в полицията намаляват, опроверга ме статистиката веднага след прочитането на горната новина и породените от нея опасения. Щеше да е хубаво, ако зад тази новина стои намаляване на битовите престъпления. Но не – отчаянието от полицията е обяснението за тази ведра статистика. Хората просто вече не подават жалби. Не намират смисъл, не се надяват, не вярват. Дори и да се намери крадеца, ще го оправдае малкия размер на кражбата. Това, че за кокошка няма прошка, е само метафора. С какво се занимава полицията, не ѝ ли е важно доверието на хората, не е ли всъщност то, заради което тя съществува? Накъде с толкова многобройна полиция, а всъщност без полиция?
Пак днес научавам, че тази работа със сгазеното преди няколко дни момиченце в кв. „Речица“ в Сливен май можела и да не е толкова случайна. Прегазеното дете е циганче, шофьорът убиец каракачанин. В квартала живеят много каракачани, но и циганите вече не са малко. Напрежението между двете групи растяло, едните не пускали другите на своето игрище, скандалите били всекидневни. Та…може би…това прегазване… Едва ли е така. Но говоренето скъсява крачката до правенето. В този случай причините са ясни – пиян шофьор без книжка. Някой спомена, че само в Сливенско шофьорите, на които им са отнети правата, но продължават да шофират, наближават двеста.
Прескачам всички оплаквания, които днес чух по повод на здравното обслужване – нито мястото ще ми стигне за тях, нито душата. Но си мисля – във всяка държава има престъпници. Вижте обаче какви са престъпниците само в днешните няколко случки: хора, които не си плащат кредитите и нямат сметка да работят, за да не си плащат кредитите. Хора, които с децата си правят масов грабеж на хранителен магазин. Хора, които крадат от дворовете и къщите, защото няма да бъдат хванати и осъдени. Хора, кои карат пияни и без книжки, един от тях станал известен, просто защото е смазал дете. Окрадени хора. И болни, които не могат да бъдат лекувани. Излиза, че всички ние сме или престъпници, или жертви. А може би и двете.
ГЕРБ имали стратегия. Луна била имала тактика…