След кратко боледуване очаквано ни напусна "Временната комисия за проучване на всички факти и обстоятелства, свързани с намеса на Руската федерация и република Турция във вътрешната политика на република България". Това е пълното наименование, което през февруари дадоха кръстниците на дошлата от нищото и скоропостижно заминала в небитието комисия. Тя живя малко повече от месец, преди създателите и да се отметнат от отрочето си.
Сигурно само комисията по построяване на мавзолея на Георги Димитров е била разпусната по-бързо навремето. Предложението да има такава комисия дойде от ДПС, а под него стояха подписите на над 70 депутати от ГЕРБ, БСП, БДЦ, ПФ, както и от партията на вносителя. Изобщо, всички условия да се демонстрира широк консенсус и обща загриженост и тревога за националните интереси бяха налице. Така и стана – за създаването на комисията гласуваха 126 депутати, против бяха 17. Седмица след раждането и се оказа, че комисията е „едно недоносче“, както определи социализма в края на управлението си Тодор Живков. След очакваните остри реакции от страна на Русия и Турция премиерът Борисов, който никак не обича да му отварят нови фронтове, носещи единствено разправии, бе пределно ясен – „Точно успях да балансирам отношенията и да вървим към подобрение с двете страни и…тази комисия…“. Така крехкият опит на народните представители за показно единение и широко разбирателство по какъвто и да е въпрос претърпя фиаско, както казват на село. Родният парламентаризъм го е докарал дотам, че думата на премиера има неоспорима стойност на последна и окончателна санкция. Заседанието, на което комисията бе закрита с идентичен на създаването и консенсус – 122 „за“, 4 „против“ – бе мъчителна гледка за драгия зрител, тъй като се предаваше пряко. Като се започна едно самобичуване – „вай, вай, вай, как сгрешихме, колеги. Ама как сме могли, къде ни беше акъла…“. И тези хора щяха да борят „хибридната война“ и коварните проводниците на чуждите интереси у нас. Трагикомедия, която оставя лош вкус. И заради нивото на родните парламентаристи, и заради механизма на работа на Народното събрание, където влиянието на министър-председателя едва ли някога е било по-силно, независимо от биоразнообразието там.
Борисов днес решава всичко сам и това явно се харесва на почитателите му, които приемат, че в тези смутни времена е необходима твърда ръка и решителност. Опонентите му роптаят тихо, някой току изнесе тъжна панихида за някогашния парламентаризъм и дотук. Обществени поръчки, диво къмпингуване – каквото той каже, това е положението. Останалите мигат на парцали и „продължават напред“, като проскубаните ни футболнинационали. Миналата есен Борисов заяви, че прякото избиране на районни кметове е глупост, неотдавна каза, че задължителното гласуване не е добра идея. Ако суверенът дари с продължително благоразположение настоящия премиер, отсега е ясно какво ги чака двата казуса, когато им дойде времето. Тютюнопроизводители протестират, а синдикатите им молят Борисов да ги срещне с реалния собственик на Булгартабак. С формалния не им се среща. „Не знаем кой е“, проплакват срамежливо синдикалистите. Ясно. Един Бойко знае. Спирам дотук, за да не се превърна в персонален хронист на премиера. Дамата, която тича след него с гол в ръка таблет може да поеме и тази задача. Някои бленуват за президентска република, а ние си имаме откровено премиерска. Загадка остава, как смогва този човек да огрее навсякъде. Навремето хората се записваха и чакаха по една година за лична среща с Тодор Живков или да им „гледа“ Ванга. Днес последната инстанция е Бойко Борисов. Феномен.