Подкарахме лето тринадесето, откакто страната ни е пълноправен член на НАТО. Не е ли безумие след всичките тези години дневният ред на новините, идващи от армията ни, да започва и завършва с това, къде и как е по-изгодно да ремонтираме малкото ни останали вехти изтребители МиГ. Няма да ви се разсърдя, ако не си спомняте, че миналата есен Борисов смело тупна с крак: Искаме от САЩ да ни подарят поне една ескадрила самолети. Вероятно подарената ескадрила е попаднала в Бермудския триъгълник, защото още я чакат на Граф Игнатиево. Отекоха им краката на момичетата в народни носии. Може пък брадатите са я свалили над Ракка. Няма я, ако въобще е тръгвала.
Всъщност, отдавна е ясно, че нашето участие в общото дело на алианса от самото начало е чрез апортна вноска на плацдарм – 110 хиляди кв.км. Все ще му дойде времето за ползване по предназначение. Има кой да докара техниката, когато го наложи международното положение. Прочутото българско гостоприемство ни превърна в перфектните домакини на съвместни учения. За какво ни е въоръжение, щом и без него партньорите ни благодарят, че и ласкаят. Не е ясно дали изтъргувахме клетника Бююк и колко време си купихме с предаването му до следващия каприз на мустакатия комшия, но определено с членството ни в НАТО се показахме като лоши търговци. Не са година, не са пет – тринадесет.
Ще кажете, че с подобни ценности не се търгува. Огледайте се за ценности. Потребителското общество, в което неусетно се превърнахме с помощта на тоновете брошури из пощенските кутии, щеше да оцени подобаващо какъвто и да е алъш-вериш, стига да сме на далавера. Дори и с 50 стотинки. Още от късния соц мотото на недоверчивия българин е „да не се мина“. Преди това сигурно е било същото, но нямам каквито и да е спомени по обективни причини. Българинът все обмисля. Все е гърмян заек. Все е стара лисица. Все е от стара коза яре. Все внимава да не стане за смях. Все пресмята. Все бърчи вежди и претегля. Все се съмнява. Все гледа къде е уловката. Все не е вчерашен. Все свива очички и клати глава. Все всичко знае. Все всичко е преживял. Все и той е бил там. И накрая – празна му торбичката…
В средата на 90-те се появи проектът на НАТО „Партньорство за мир“, в който членките на алианса и бившите сателити на Съветския съюз си демонстрираха възможностите на приятелски начала. Някъде по това време полякините, доскорошни наши партньори от Варшавския договор, се изнесоха от българските плажове. Скитали се немили-недраги повече от двадесет години по чужди курорти – Португалия, Испания, Италия…Живи да ги ожалиш. Но разумът надделя и тази година два пъти повече поляци от миналата се мажат с крем по родните пясъци. Респектиращ ръст на фона на противоречивите данни за общото състояние на отрасъла. Как ли ще реагират, ако разберат, че курортите ни на юг от Бургас се обслужват от три линейки.
Клошарят-милионер Иван Хитов предаде Богу дух във ВИП-а на ловешката психиатрия, скоро след като се срещна с късно открилото го щастие. 48 роднини трябваше да разделят милион и половина долара, оставени им от задокеански техни родственици. Знаем за орташката работа, а какво остава за роднинската…
Докато чакахме медал от Олимпиадата в Рио двама наши гребци бяха обвинени от бразилски камериерки в агресивно поведение. Те пък им отвърнаха, че били крадли. Абе то си има цял сериал – „Подли камериерки“. Не знаем кой крив, кой прав, но наистина организацията на игрите е под всякаква критика – как ще допуснеш гребец да излезе на сушата?! Но, както заявил Майкъл Фелпс в тесен кръг, добрият плувец излиза от басейна преди да се удави, а великият – когато си поиска. Можем да го поздравим за достойния край на кариерата му. Като говорим за поздрави, бъдете внимателни – никога не поздравявайте електроженист с „добре заварил“ – ще си помисли, че иронизирате работата му. Разправят, че помежду си заварчиците се поздравявали с „год блес ю“.
Тяхна си работа, поне е изискано…