Откакто Арнолд Шварценегер забременя, световното кино не е същото, но животът криво-ляво продължава. Нашият филм също. Когато един след друг рухват митовете, крепили дълго света ни, все по-трудно е да пишеш с патос за нещо, без да станеш смешен най-напред в собствените си очи. Цинизмът също не е решение, но в наши дни е по-адекватен от сълзливите тиради.
Независимо от ироничните подмятания покрай последният голям исторически празник, нашата независимост е факт. Постигнахме пълна диверсификация по отношение на задлъжнялостта ни – освен приличен дълг към институции като Световна банка, МВФ и др., платихме си като пичове за т.нар американски централи, а скоро ще излезем от джобовете и с милиард и двеста за руското ядрено оборудване, което никой тук не е виждал. Разтваряме ветрилото, нямаме един бащица…
“Най-бедните в Европа, ама намираме пари…“, клати глава премиерът, изпълнен с национална гордост и традиционна доза упрек към неверниците. Щом тече лихва, къде ще идем да не намерим. Обявяваме за изкукуригали бабичките, които хвърлят през прозореца последните си пари и бижута на непознати, а закопаваме поколения напред с дивотиите ни. Ние, т.нар. активно население.
Сред мераклиите за президентския пост има доволен брой фигури, които единствено биха отблъснали всеки сравнително интелигентен човек. Те отдавна не са смешни, да не говорим пък за интересни. Казвам сравнително интелигентен, защото в страната на полупроводниците всичко е сравнително, относително и половинчато.
„Такива бяха времената…“, усмихва се чаровният изпълнител на „Курви, сбогом“ и вдига рамене. Шишарката, чиято фамилия и Пищова не знае, е горд кандидат за вицепрезидент. Времената пак са „такива“. А подобни кандидати, които уж внасяли колорит в сивия политически живот, по-скоро ще свият, вместо да увеличат избирателната активност. Дори ако пасивната дерегистрация бъде заменена с кастрация или вазектомия. Всъщност, на кого му дреме за избирателната активност…
Когато освободените медицински сестри се върнаха от Либия, бяха посрещнати като героини. Но получиха по един апартамент и народът се стъписа. Медиците си легнаха като „мъченици“ и се събудиха като „курви“. Етикетите ги лепяха същите, които пееха „Не сте сами“. Историята се повтаря. Гимнастичките се върнаха от Рио с бронз, получиха по сто хиляди лева и доживотни пенсии от 1008 лв. Влязоха на среща при Борисов, Кралев и Горанов като „златни момичета“ и излязоха като „куртизанки на властта“, барабар с ръководителките си. Просто се разходете из социалните мрежи със сутрешното кафе. Обществото не знае пощада и пак наплюнчи етикетите. Най-истински се обича ближният, когато е в кома. Защо за Цвети Стоянова нямало пенсия. Ами сега?! Ще се измъкнем от отговор с традиционното „такъв е животът“ – на един праща титла „сър“, на друг – Марк Чапман. Иначе Ленън и Маккартни са свързани с тире на всяка плоча.
Поне във футбола нямаме такива проблеми. Там са само мъжкари и никой не бърше сълзи. Скоро ще бъдем първата страна, която не развива професионален футбол, но има футболен съюз. Туристи от цял свят ще посещават централата на БФС, където Йордан Лечков ще оформи хотелска част. Сградата ще влезе и в стоте национални туристически обекта. Боби Михайлов ще удря печатчета в книжките на дечицата и ще ги щипка по бузките.
„Ние им създадохме всички условия, ама…“, ще обяснява Боби на ученици от цяла България. От време на време ще се свиква и Изпълком, който ще заседава само по точка „Разни“. По предложение на Венцислав Стефанов в мазето на БФС ще се отвори механа.
„Нивата е дълга, а козата си сака пръч, щото иначе реве като вдовица…“, ще повтаря бате Венци между два ордьовъра. След десетата наздравица целият Изпълком бурно ще се провиква в хор: „Продължаваме напред!“. Такъв е животът – за едни ордьовър, за други – овърдрафт…
Полу-Освобождение, полу-Съединение, полу-Независимост. Защо да стигаме докрай, като така е по-спокойно и можем да намерим оправдание за всеки провал или буксуване. Имаме нужда от национална мъка, но задължително нелечима и причинена абсолютно несправедливо от външни душмани. Плюс няколко дежурни национални предатели за по-сигурно.
На всичкото отгоре и женската душа си остава пълна загадка, а мъжете от мързел и безпомощност заявяваме, че жените просто не знаят какво искат. Но как да е иначе, когато сервират подобни парадоксалности. Съпругата на Ози Озбърн го напуснала, защото страдал от сексуална зависимост. А тя, вместо да се възползва от страданието му, била шута на клетника. Изтърпя лудостта му, пиянството, дрогата, но не и мерака му. Наистина нямат угодия.
Полуерекция, полуизтрезняване, полусън – обичайното състояние на полуинтелигента в страната на полупроводниците.
Да разтуряме седянката, тревогата е отменена. Никой нямало да ни купува – Толстой се бъзикал…