Божидар Димитров: „Гибелта“ на бългаското село зависи от състоянието на страната

В последно време, въз основа на данни от Националния статистически институт (НСИ), медиите горко проплакаха за нерадостната съдба на българското село. От около 6000 български села, по-малко от една четвърт задържали населението си, а близо 10% имали от 1 до 10 жители и били осъдени на гибел. Същото очаквало и следващата група  села - от 100 до 200 души - тя пък била цели 20%.

Толкова ли е страшно положението? Всеки учен, занимаващ се с историческа география, знае, че съществуването на селищната мрежа, развитието и изчезването на селата се определя от политическото, религиозното и икономическото положение, коментира директорът на Националният исторически музей (НИМ) проф. Божидар Димитров.

То се и променя от тези зависимости – появяват се нови селища, други увеличават населението си, трети изчезват или рязко намаляват населението си.

Днешната поселищна мрежа на България се е формирала във вековете, когато нашите земи са били в границите на Османската империя. Тогава българското християнско население се струпва в планините, основавайки хиляди нови села.

Причините са ясни – в планините верската, народностната и икономическата дискриминация не се изявяват така остро, както в селата в равнините. В планините, въпреки по-малкото и по-неплодородна земя, по лесно се крият данъци, дължими за производството (на храни и животни), турски заселници почти няма и съответните золуми, които те причиняват, отсъстват. Освен това голяма част от заселниците получават статут на военнозадължено население (пазачи на проходите). Жителите на тези села са въоръжени законно до зъби и освен да пазят проходите умеят и да отмъщават безмилостно при всеки турски золум.

Равнините опустяват, напуснатите села в турските данъчни документи се наричат „мезри”. Обезселването е до такава степен голямо, че до Освобождението в Добруджа села и градчета има само по брега на Дунав и Черно море. Равнината според Захари Стоянов е била огромно пасище на котленските и жеравненските овчари.

Обезлюдяването на хиляди планински и полупланински села (защото и днес то е точно там), започва още след Освобождението, когато по план, следван от първите ни правителства, стотици хиляди българи се спускат в равнините, основавайки нови села или допълвайки населението във вече съществуващите. Други се насочват към градовете, където зараждащата се индустрия търси работници.

Процесът се усилва особено много при комунистическото управление. Бързата индустриализация в наследените градове изтеглиха населението и от планините, и от част от селата в полето към столицата и 28-те областни градове. В някои планини (Странджа и Сакар) се наложи да бъде създадена специална програма за презаселване на селата, останали към 1980 г. с по 5 до 15 жители. С такива методи, включвам и строенето на военни и шивашки цехчета по селата, комунизмът се мъчеше (до голяма степен безуспешно) да удържи поне част от селското население по селата.

Пазарната икономика, въведена след 1989 г., даде нов стимул за обезлюдяването на много села. Покрай бедстващите и днес райони се оформиха и региони с относителен просперитет и естествено част от населението се насочи към тях. А също и към чужбина, след като изчезнаха пречките за това. Същият НСИ, който съобщи за нерадостното демографско състояние на стотици български села, съобщи седмица преди това, че 35 български градове са увеличили рязко населението си след 1989 г. Всички ги знаем – София, Варна, Бургас, Пловдив, Благоевград и т. н. Но НСИ не съобщава, че след 1989-а десетки български села с по 15-20 къщи също рязко увеличиха населението си и се превърнаха в градове или в квартали на градове. Само в Бургаски окръг те са над 14: Свети Влас, Равда, Ахелой, Сарафово, Банево, Ветрен, Горно и Долно езерово, Българово, Меден рудник, Крайморие, Черноморец, Приморско, Китен. Същото е положението във Варненска и Добричка област, но и във вътрешността на страната, където, макар и по рядко, също се появяват нови градове за сметка на села с нараснало население. Много други подобни села, като Айдемир, Стряма (Пловдивско), Лозен и т. н., с население, нараснало до 5000-6000 души, не стават градове по данъчни съображения.

Нека да сме наясно. Промените в обществено-икономическата ситуация след 1989-а неизбежно предизвикаха и съществени промени в поселищната система. Колкото и да ни е мъчно, от емоционална гледна точка много села ще изчезнат или силно ще намалят населението си. Но други села ще увеличат населението си и ще се превърнат в градове или в квартали на градове. А и до сега съществуващите градове (дай, боже, да станат повече от 35) също ще увеличават населението си за сметка на обезлюдяващите села.

И все пак какво ще стане с обезлюдените села. Оптимист съм и за това. Няма да останат за дълго празни. Ще се случи това, което се случи със селата в италианските планински области Тоскана и Умбрия, почти тотално обезлюдени след Втората световна война вследствие на италианската индустриализация. От началото на 70-те години на ХХ век изоставените селски къщи започнаха да стават т. н. „втори дом” за италианци, германци, австрийци, изкупили ги на безценица или заселили се там (ако са пенсионери) или пътуващи за уикенда, прекарван в тях от всеки петък следобед. За обслужването им се заселват и други хора и така животът в тези села и градчета се възроди отново.

Нещо подобно виждам вече и у нас, макар и в зачатък. В странджанските и в сакарските села виждам обновени къщи, виждам биоферми за биволи, за черните прасета (източнобалканската порода), мандри с европейски лиценз за истинско сирене и т. н. Чува се английска и руска реч на постоянни заселници пенсионери. А и българска. Изселилите се в Бургас и вече пенсионирали се селяни се връщат по селата си, за да правят селски туризъм.

Така че място за униние няма. Животът следва своя неумолим ход. Българското село няма да загине, както и България.