Празни моабети в страната на "верващите"

Всяка година в края на август отбелязваме годишнина от смъртта на цар Борис Трети. Завъртат се черно-бели кадри от поклонението пред саркофага му с километрична опашка от ридаещи столичани. Година по-късно партизаните, а след тях и Червената армия влизат в София. Черно-белите кадри от посрещането им вече се излъчват рядко, но винаги ми се е струвало, че и на двете събития присъстват едни и същи статисти, което не пречи те да са били искрени в емоциите си. Ако имаше как да се докаже, сигурно процентът на участвалите и в поклонението, и в посрещането, щеше да е значителен.

Ненадминати сме и в оплакването, и в приветстването. Такава ни е кръстопътната роля – да посрещаме и изпращаме. Няма как всички да се запишем в историята – малцина остават там с имената си, а на повечето е отредена ролята на анонимни участници в масовките.

Синът на Борис Трети се записа в най-новата ни история с култовия израз „вервайте ми“. Народът нямаше нужда от подкана – той вече можеше да „поверва“ на всичко. Преди Симеон да прати в бокса БСП и СДС, народът им бе повярвал по няколко пъти на избори. Повярвал бе, че преходът към пазарна икономика трябва да е плавен и така той се проточи до наши дни. Не била за нас шоковата терапия – деликатни душички сме носели. Повярва и в масовата приватизация с легендарните бонови книжки, и в РМД-тата – че може работникът да бъде стопанин, а шефовете му го напъдиха. Повярва и във финансовите пирамиди и остана без пукнат лев.

Вярваше, вярва и днес, в каквото му поднесат. Че ГЕРБ е дясна партия, едва ли не автентичното дясно. Че Борисов е антикомунист, само защото победил десет пъти поред БСП, а онези „утрепали“ дядо му. Че може да се забогатее от търкане на картончета. Че трябва да хвърлиш спестявания и бижута на непознати през прозореца, за да спасиш близък.

Сега се налага да вярваме, че премиерът ни е незаменим и единствен „медиатор между Турция и Европа“. Защо остави фрау Меркел да го чака цяло денонощие, та да иде на пожар при Йълдъръм и Ердоган. Ако цената бе някакъв качествено нов момент в международното положение, с който да я зарадва или поне изненада, окей. Но Борисов и турското държавно ръководство просто припомниха какво я чака Европа, ако комшиите не посрещнат зимата с визови облекчения. И какво отвърна Меркел. Същото, което пееше Светльо Витков в „Скакауец“ – „това ние много добре го знаем“. Информираш немския канцлер, че водата е мокра, а той ти отвръща, че вече са го информирали. На това му се вика медиатор.

Ама и комшиите, живи да ги ожалиш. Така и не намериха друг авторитет за посредник, а привикаха премиерът на най-бедната и невлиятелна държава в Европейския съюз. Като да впишеш за поръчител на банков кредит трайно безработен. Любопитно защо Борисов се изстреля толкова светкавично за Босфора и кое го безпокои повече – опасността от бежанската вълна или собственото му политическо оцеляване. Въпросът е доколко е уязвим и годен за  публично дискредитиране. Ако това е причината да отскочи експресно за откриването на моста „Султан Селим“, значи сме едва в началото на грандиозен шантаж, който чака неизбежното си продължение. При наличието на няколко протурски партии у нас, както и на служби, свикнали да работят във военно положение, съседите няма как да не са информирани за всичко по-важно, което се случва навътре от Капитан Андреево. Да отбележим, че ден преди посещението на Борисов, оттам, едва ли само за сладък моабет, мина и Лютви Местан, чиято партия бе призната с триста зора у нас.

В името на стабилността да приемем, че всичко това са догадки. Факт е, че му дойде времето на поредния римейк на „ние ги хващаме, те ги пускат“, а силата на Борисов е тук. Той се зарече да пропъжда самолетите с мигранти, ако вземат, че ни ги пратят. Как точно ще го направи не е ясно, но и премиерът не си пада по детайлите. Сигурно ще кръжат над София, докато им свърши горивото и ще кацат по корем в язовир Искър. Този път слоганът е „ние не ги щеме, те ни ги пращат“. Прелюбопитно е, какво ще направи, щом това се случи. Динковците и селяните от Коиловци, дето пребиха френските парашутисти ли ще прати срещу тях.

Всички играчи са наясно, че шансът Турция да изпълни петте оставащи изисквания на ЕС за облекчението на визовия режим в зададения срок са илюзорни. Нито ножът е в нас, нито хлябът. Не „верващите“ им останаха празните моабети. Нямаме си и наша Вишеградска четворка, та да запеем „Не сме сами“.

Поне Вълчедръмска да имахме…