„На мен ми харесва еди-кой си кандидат, но той няма шансове и затова ще гласувам за този, защото сигурно ще победи“. Тази нагласа на избирателя е повсеместна извън териториите на твърдия партиен електорат.
Класическият представител на непартийния вот е уплашен, че гласът му „ще иде на вятъра“. Това го напряга и изнервя. За него гласът му е ценност. Прибран човек е, не разхищава нищо. Това просто не е неговия стил.
Той може да хлътва в прогнилото дюшеме и да се спъва от двайсет години в отдавна изгнилия килим, „щото пари са давани за тях“ и не може да се раздели с покъщнината. Не може и да си позволи да се мине, давайки гласа си току-така. Чували сме класическите реплики на незаинтересованите зрители на футболна среща. „Аз съм от тоя, който бие“. „Аз съм от националния“. Тези хора представляват огромно море от избиратели и реално решават изборите, когато кандидатите са „на кантар“. Независимо от общата си дистанцираност към случващото се на политическата сцена. Именно тези хора могат да решат и крайния резултат от предстощия балотаж на президентските избори, улеснени от отпадането на онзи, който уж са харесвали, но е отпаднал, без дори да гласуват за него.
Кандидат за президент обяснява в национален ефир, какъв е механизма за фалшифициране на изборите. Говори за подготовка за дублиране на изборните протоколи от секциите и за вече приготвеното симпатично мастило, което ще влезе в употреба за бързо пренаписване на резултатите. Мастит социолог също в национална медия прави прогноза за изборните резултати, но под условие – ако изборите са честни и ако са „тотално фалшифицирани“.
Що за отровена обществена среда обитаваме, когато всичко това се възприема за нещо нормално и примирено и безкритично го включваме едва ли не като неотменна част от правилата на играта. Немалка част от населението смята, че отива на избори, които вече са се провели. А когато дават репортаж от откриване на нов обект по обществена поръчка, започва пресмятане, колко от парите за него са откраднати. Тези и подобни нагласи, с които премина кандидат-президентската кампания и първия тур, няма как да не задушават нормалния мислещ човек. А само колко еуфорично бе представена повишената избирателна активност, сравнена с тази от избора на Плевнелиев. Интересно, какво са очаквали тези, които с патос отчетоха увеличения процент. Та нали изборите вече са задължителни. Нали има и Референдум. Трудно е да обясниш на някого, какво означава пасивна дерегистрация, без да рискуваш да си представи някаква неприятна медицинска интервенция. Под задължително нашенецът разбира нещо, което води до санкции. А под санкции очаквано се разбира бъркане в джоба или друго лишение. И няма никакво значение колко родни телевизии, радиа и вестници диплеха с месеци и най-напоително, какво точно ще се случи с негласувалите сега и какво след още пет години.
Налице си бяха и язвите от предишни вотове. Задържан кмет със списъци на избиратели и пари. Агитиращ депутат, внезапно загрижен за снабдяването с дърва на отрудения електорат. Гласуване под строй. Увеличената избирателна активност и задължителното гласуване създадоха проблеми на гласуващите в Лондон. В изборния ден запъхтяна репортерка рапортува задъхано, че „няма сигнали за купуване и продаване на гласове. Сигнали за купен вот обаче има…“ Тук нормалните хора могат да се запитат с основание – къде сгрешихме, Господи…
През цялата предизборна кампания като призрак над ефира витаеше „бягството от дебат“. Желаните опоненти от някои кандидати, все им бягаха от директен сблъсък. Еди-кой си се скри, той се страхува да излезе срещу мен. И така, всеки ден от кампанията с този хленч. Жадуваните от някои речовити кандидати дебати, в които да разпердушинят противника, така и не се случиха. Случиха се театралните дебати, които протекоха като досадни рецитации. В едно студио Велизар Енчев подкани Митьо Пищова да напусне, за да не опорочава високоинтелектуалната дискусия, която така и не се състоя в очаквания блясък. И Митьо резонно отказа да излезе. Откъде-накъде ще гонят каниддат за президент, без дори да е казал нещо. Крайният резултат между двамата на изборите се оказа 0,5% на 0,3% за Енчев. Той между другото бе единственият, който открито декларира, че ако стане президент ще инициира референдум за членството ни в НАТО. Независимо от твърденията на други, че имало кандидати, които целят отклоняване на страната от евроатлантическия път идори посветиха кампаниите си да внушават това. Изборните резултати показаха, че тези, които волно или неволно са избягвали дебатите с други кандидати, а са наблягали на срещи с избирателите, имат по-добро представяне от онези, които не излизаха от телевизионните студия. Един кандидат втрeщи с проникновението, че се нуждаем от президент, „който да инициира проблемите“. Сакън
Така или иначе, „нарисуваната“ победа на ГЕРБ не се състоя. Или поне няма да дойде толкова лесно, колкото се очакваше преди няколко месеца. Очаквано и Борисов намери извинение да не спази обещанието си за оставка с прословутата „стабилност“. Излиза, че да изгубиш от инициативен комитет не е толкова срамно, колкото от партия. Той си знае. Пък и се е изиграло само първото полувреме. Корнелия Нинова е хубаво да се наслади на мига, че води на почивката. Нещо чуждо като усещане при предшествениците й Миков и Станишев. А краят на мача остава неясен.