Трети март 2018 г. не бе просто ден, в който България чества 140 години от освобождението си от османско иго. Този ден допуснахме да се превърне в една провокация. Тази провокация ще струва скъпо на нас, българите.
Има факти, които са неопровержими от историята. Първият е манифеста, с който Александър Втори обявява война на Османската империя. Поданиците на руския император съответно изпълняват заповедта и попълват руската армия, която навлиза в територията на Османската империя. Руският Патриарх благославя войските и те тръгват.
В резултат на военните действия e ликвидирана османската власт. На нейно място поетапно възкръсва и българската държавност. Това са исторически факти и те са неопровержими. Неопровержим факт е и състава на руската армия, която води военните действия с османската армия – поданици от различни народности, живеещи в пределите на Руската империя. Към императорската армия е и формированието на българските опълченци.
Ние не можем да си позволим да подменяме историята. Не можем да отречем, че войната 1877-1878 е политика на Руската империя. И като всяка империя, така и руската е имала своите интереси. Няма империя без интереси. Няма война без интереси. Но каквито и интереси да е имал руският император, то нашият интерес е бил ликвидиране на османската власт и възкресяване на българската държавност. За голяма част от българите този интерес бе изпълнен. За много българи остана тежката участ да бъдат под чуждо управление.
И нека да погледнем съдбата на тези българи, които не можаха да заживеят в свободна България. Нима историята не помни Илинденско-Преображенското въстание? Постигна ли то свободата на българите останали в границите на Османската империя? И нека направим едно отклонение. Нека погледнем случилото се с арменците, които живееха в Османската империя. И именно заради това трябва да ценим Трети март.
Защото без Трети март свободните днес българи можеше да бъдат все още поданици на Османската империя. И нека незабравяме, че българите допуснахме майката на Васил Левски неиздържайки на глада да се хвърли в кладенеца и прекъсне земния си живот. Нека погледнем съдбата на жената на Ботев. Нека погледнем само тези две съдби и преценим дали можехме сами да се освободим? Та ние убихме с глад майката на Левски и унижихме жената на Ботев, а ще говорим, че сме щели да се освободим сами.
Пишейки тези редове съм напълно наясно и с влиянието на Гръцкия проект на Евгений Булгарис върху руската имперска доктрина още от времето на Екатерина Велика и неговата пагубна роля за българската история. Но дори и сянката на Гръцкия проект не може да промени историческите факти. Често съм размишлявал защо българските русофоби не говорят за Гръцкия проект. Може би не го познават. В подробностите на Гръцкия проект са скрити много от проблемите на българите и до днес. И именно поради неговото непознаване, от страна на българските политици, опасностите скрити в него не са изчезнали.
И сега за гнева на Патриарха на Руската Православна Църква. Тези, които с изявленията си го предизвикаха, предполагам, че не могат да оценят случилото се. Днес тези хора коментират видеозапис с гневния глава на православните руснаци. В същото време не чуват ехото от неговия гняв. А то ехото отекна на запад от нас. Като казвам запад не разбирам Запада на Брюксел или Париж. Говоря за Белград.
Та след този руски православен гняв, от Белград дойде новината, че Сръбската Православна Църква сменя името си и добавя към настоящето и Печка Патриаршия. За политиците ни това трябва да е проглушителен камбанен звън на тревога. Дали те могат да разберат този звън на тревога? Дано да могат. Защото наследството на Печката Патриаршия пряко касае българската история. Водачите на Печката Патриаршия са се наричали „Отца и оучителя Сръблем и Блъгаром“. В границите на църковната юрисдикция на Печката Патриаршия попадали Кюстендил, Разлог, Банско, Самоков и Рилския манастир. Печката Патриаршия е част от великосръбската доктрина.
Ние българите имаме един израз - „Къде го чукаш, къде се пука?“ Та искам да кажа, че когато чукаме по Трети март 1878, не знаем къде ще се спука.
Та ето как заглъхва ехото от Трети март 2018г.
Дали това няма да бъде начало на една тиха война срещу интересите на Българската Православна Църква? А при това развитие на историята да си мислим, че Българската Православна Църква ще има влияние в Македония, значи сме наивници или пълни глупаци.
И как Българската Православна Църква ще помогне на непризнатата Македонска Православна Църква? Та нали диоцеза на Печката Патриаршия се е разпростирал върху земите, в които днес действа споменатата Македонска Православна Църква? С промяната на името на Сръбската Православна Църква, включвайки и името на Печката Патриаршия практически имаме предявяване на претенции за разширяване на нейния диоцез. А дали няма да има и претенции към диоцеза на Българската Православна Църква? За това историята ще покаже.
И да не забравяме за оная комисия, която трябва да изчиства спорни исторически моменти между историята на България и Македония. Кой ще ни гарантира, че в дневния ред на тази комисия няма да има документи, които постъпват от държавните и църковните архиви на Москва, Белград, Атина и Истанбул? И ако смятаме, че това ще бъдат документи, които обслужват българските интереси, значи нищо не сме научили от историята ни.
Размишлявайки върху всичко това си мисля, че е възможно някои, от провокиралите с думите си руския Патриарх, да са получили опорни точки от чужди служби за това. Защото на теория те изглеждат като русофоби, а практически създават условия за увреждане интересите на българския народ, нашата държава и Българската Православна Църква.
И накрая ще завърша с едно размишление за липсата на политическа традиция за поколенията в България. Вече почти 30 години живеем при нови политически условия. През тези години се появяваха и изчезваха от българската политика редица хора, които наричаха себе си политици и лидери. Въпросът е къде са техните деца и имат ли място в българската политика? С други думи дали създаваме политически традиции за поколенията или продължаваме с политическите еднодневки?
С болка трябва да си признаем, че нашите политици са еднодневки. Нека само погледнем синовете и дъщерите на българите, които са били Президенти, Председатели на Народното събрание и Министър-председатели на България. Кой от тези синове и дъщери е в българската политика днес? Никой… Кой от тези синове и дъщери има вероятност да бъде част от българския политически живот? Засега никой…. Изключвам царската ни фамилия, която по правило е изградена на основата на традициите и историята. То и затова еднодневките ни в политиката не могат да приемат Цар Симеон – те са от различни светове.
Ето защо не се учудвам, че докато позволяваме да ни ръководят политически еднодневки, мнозина от тях ще обслужват и чужди интереси. И така те шумно ще бъдат „фоби“ към някого, а в действителност тихо ще си получават лептата като „фили“.
Трети март 1878 година отдавна е в историята. След точно този Трети март османската власт бе ликвидирана и поетапно се възстанови българската държавност и независимост. В годините след това твърде често интересите на България и Русия, в последствие СССР се разминаваха. Дори сме били в състояние на война. Но това не означава, че трябва да подменяме значението на Трети март 1878 г.
Трети март 2018 година вече отмина. Плодовете от него можем да берем днес и утре ние, а след 50, 100 или 200 години нашите потомци. Ако продължаваме да позволяваме да ни управляват политици еднодневки, плодовете ще бъдат горчиви. Ако България се управлява от политически традиции и поколения плодовете могат да бъдат с сладки. Това трябва да е основният ни урок от Трети март 2018 година.