Проф. Димитър Иванов, Институт по лидерство, УниБИТ:
С разпада на двуполюсния свят, съществувал в периода 1946-1990 година, когато Западът, начело със САЩ, противостоеше на Съветския съюз и подкрепящите го политически и военни държави, Европа за няколко месеца стана еднополюсна. Новият едноличен господар на света наложи доктрината си, облечена в неутралното название „Вашингтонски консенсус“.
Според нея историята е достигнала своя край, в смисъл че спира до нивото на развитие и усвоени ценности на американското общество. И като че ли за това твърдение имаше формални основания: САЩ са най-развитата икономически, най-силната военно и най-демократичната в гражданско отношение държава; нацията се радва на технически прогрес и материално задоволяване, което я прави желан обект за имиграция - „американската мечта“ стана норма за успех и реализация, за достигнати духовни и нравствени ценности.
Съвсем естествено след компрометирането с общите усилия на Запада и на една кохорта ренегати от Изтока на социализма от съветски тип Европа и светът приеха за своя „идеология“ и „политика“ американския глобализъм. Държави от различни цивилизационни модели, с различни култури и религии бяха задължавани да загърбят история, традиции и ценности, за да се унифицират по американския тертип. Разбира се, в този поход към глобалното господство на един център върху многообразния свят американските политически лидери и стоящите зад тях транснационални корпорации похарчиха огромни финансови и материални средства.
Само че „всичко тече и нищо не остава същото“, е казал Херодот още преди 2500 години и животът винаги го е потвърждавал. Потвърди го и в началото XXI век.
Несработването на еднополюсния глобализъм на САЩ започна да разклаща увереността на политическия, научния и идеологическия елит на Америка в собствената им правота и след няколко неуспешни политически и военни операции, чиято цел беше да затвърди едноличното американско лидерство, концепцията за еднополюсния глобализъм се трансформира в „евроатлантизъм“.
Все по-силно се усещаше потребността САЩ да прикриват арогантността и демагогията си в политическата, икономическата и военната експанзия в различни точки на света зад колективни форми на вземане и изпълнение на едноличните им решения.
Така се появиха тезите за единствено правилните решения на евро-атлантическия военен блок НАТО, на доминираните от САЩ Европарламент и Еврокомисия, на втръсналите с безсмислието си „евро-атлантически ценности“. Не общочовешките, не характерните за различните цивилизации, не дори национални, а „уникалните и неповторими“ евро-атлантически ценности, които българските им адепти не могат дори да изброят. Не могат не защото са необразовани, а защото няма такива ценности. За разлика от ценностите на Ренесанса, на Френската буржоазна революция, на социалния хуманизъм на Маркс, на словото на Исус или на моралната доктрина на Конфуций. И на още една дузина утвърдени от историческото развитие и непреходни в различните части на света екзистенциално-ценностни системи.
Какво се получава днес. Евроатлантизмът владее само двете страни на едноименния океан – САЩ с 300-милионно население и Европейския съюз – с 500-милионно. Сборът им прави 800 милиона – малко повече от 10% от 7,3-милиардното население на планетата, още по-малко от територията й.
Вече е съвсем очевидно, че като алтернативи на евроатлантизма съществуват и нарастват други центрове и модели: Китай, Индия, Русия, Япония, Бразилия, Южна Африка. Оформят се политически и икономически блокове с други геополитически концепции: БРИКС, ШОС, Евроазийско, Тихоокеанско, Близкоизточно, Панафриканско пространство, в които „евро-атлантическите ценности“ не се радват на голяма популярност.
И тук възниква основният въпрос, предизвикал написването на тези редове: Какво да правим ние, българите? Да гледаме безучастно как еврочиновниците и техните платени български лобисти си заработват високите заплати или да предприемем по-балансиран, по-разумен и в края на краищата – по-морален курс в полза на националните интереси и националната сигурност.
Време е разумният и морален баланс да стане верую и на нашите политици и държавници, на медиите, научните центрове и гражданските организации. Утре ще е късно, защото няма да ни вярват.