Доц. д.н. Вилиян Кръстев: Образът на евроатлантическа България: „апендикс“ или „буфер“ на функционално предназначение?

От това как те вижда света зависи много за политическия статут и възможностите на всяка страна да гради международна репутация. Последната е също толкова важна както междуфирмената или междуличностната, понеже крепи икономическото и политическото здраве на държавния организъм.

Ако търсят вниманието ти и са респектирани от поведението ти, готови са на отстъпки и компромиси в твоя полза, тогава си носител на култивиран позитивен образ, ползваш се с лоялност, доверие и желано присъствие в международния диалог. Ако на теб обаче гледат като на маргинал, третират те като марионетка и те използват по начин, който обезценява качествата ти, тогава изпадаш в незавидна позиция на периферен и жалък субект в международната общност.

Членуваща вече второ десетилетие в „клуба на богатите“ България така и не успя да излезе от „капана“ на трудностите от постсоциалистическото си изоставане. Резултатът: бедна, демографски оголяла, икономически примитивна, пазарно периферна („евтина“ туристическа дестинация!), здравно и образователно дефектирала, пропита от корупция и политическо лакейство евроатлантическа… територия.

Ограниченият суверенитет и второсортният статут, с който се ползва България в ЕС и в НАТО е допълнителна причина за окарикатурената ѝ външна зависимост от Вашингтон и Брюксел (а в определени моменти и от Лондон!).

Поредната „совалкова“ визита на високопоставен западен политик у нас – Антъни (Тони) Блеър, само потвърди образа на България като маргинален и малоценен участник в евроатлантическата общност, от чието членство в нея на практика нищо не зависи.

Заедно със съседна Румъния ние сме част от онзи периферен „апендикс“ на Европа, който има значение за Запада само тогава, когато се решават проблеми от екзистенциално за неговите интереси естество…

Днес, когато напрежението между Запада и Русия е в най-острата си фаза от десетилетия насам, пред атлантическа България стои и въпросът за обезпечаване на националната сигурност. Въпрос сериозен и капитален, който се дискутира от политическия елит под знака на истерична русофобия, а натискът отвън ни придава образ на „буфер“ срещу несъществуващ за България враг.

Предвид евроатлантическата орисия колко от някогашните мечти и блянове на хората за националното бъдеще са допускали подобно унизително положение от геополитическата ѝ преориентация? На фона на ширещата се „джендър“ идеология с израждане на сексуалното поведение, насилственото насаждане на „зеления“ преход и „търговията“ на европейските страни с мигранти, имат ли още за българите емоционален заряд послания от типа „европейски идеал“, „Европейски дом“, „европейски ценности“, „евроатлантическо семейство“?

Изживял ли е в това отношение ЕС своя романтичен период и преминал ли е в старческо образувание, което доизживява дните си, не се наемам да доказвам. Но избледняващото чувство за общоевропейска принадлежност и солидарност е все по- неоспорим факт не само за българите, а и за други народи от съюза.

Бушуващите в Европа социални страсти са допълнително катализирани от войната в Украйна, изходът от която несъмнено ще постави на геополитически кръстопът много от страните в Източна Европа. Маркерите на етническа и културна идентичност на България, заради които Западът ни гледа с пренебрежение, са обаче съображенията Русия да ни припознава като родствено близки и е готова на отстъпки.

И макар историята от недалечното минало да потвърждава геополитиката на подчинение, която България е търпяла в отношенията си с тогавашния СССР, нейният международен статут бе постигнал ярка международна репутация – „Страна на розите“, „социалистическа Ривиера“ и по-претенциозния, но все пак позитивен образ на „16-а република на СССР“.

Разбира се, това има своето нагледно обяснение и в държавния просперитет: високо качество на живот (28-о място в края на 80-те г. в света) с отлична демографска характеристика; имидж на елитна туристическа дестинация; приоритет към ядрена енергетика и кибернетика като национална икономическа специализация; 6- а (!) космическа страна в света; международно лидерство в безпрецедентна ниша на културната дипломация към ООН (Детската асамблея „Знаме на мира“)…

Дали с разместването на геополитическите сфери на влияние в Европа не идва времето, в което Европейския дом за България ще бъде отново осъзнат преди всичко като Дом на Източна Европа? Този дом, представен от страни на славянския и православния свят, в който националната сигурност да е гарантирана от велика сила по кръв, религия и език? И когато на понятен славянски ни попитат – „Эй, цыплëнок, где твой дом?“, ние спокойно да отговорим – „Он у мамы под крылом!“.