Честит празник! – вика единият. На тениската му – забодено с карфица хартиено копие на георгиевския кръст. „Или за теб това не е празник – продължава, – ти си европеец, нали, ама даваш ли си сметка, че Европа нямаше да я има, ако не беше Денят на победата. За теб не е Ден на победата, нали, Ден на Европа е.“ „Напротив – казва другият, – точно Ден на победата е, ама Ден на победата над фашизма. И се чудя защо за теб е празник, като ти знам отношението към евреи, цигани и всички останали хора, които нацистите са натиквали в концентрационни лагери и газови пещи, какво всъщност празнуваш?“ Веднага последва отговор: „Деня на победата на Съветската армия празнувам, не ден на победата над … нещо си.“
Ей така си говорят. Като два радиоапарата на две различни радиочестоти на един и същ площад в едно и също време. Припомням си един разговор отпреди години с писателя Атанас Славов. В края на живота му малко теми вече му изглеждаха важни. Но тази със сигурност беше сред най-важните. Мислиш ли – питах го, – че е възможно фашизмът, нацизмът да се върнат? „Не просто мисля, сигурен съм, че могат да се върнат“ – отговаряше. След всичко, което вече знаем за тях?! – учудвах се – Какво може да ни накара да забравим какво са причинили на човечеството, кажи поне една причина. И той казваше: „Причината е, че са много близко до човешката природа. За хората е ласкателно да си въобразят, че са нещо повече от други хора. Проблемът не е дали фашизмът може да се върне, а дали ще го разпознаем достатъчно рано. Дали ще можем да го различим преди да е дошъл и да се е настанил необратимо. Затова, като видиш знак за такава опасност, викай, вдигай шум, предупреждавай. Отделният човек не може да направи кой знае колко много, но поне може да вика.“ Малко по-късно Атанас Славов си отиде, а за мен остана клетвата да викам.
Поводът за викане е съвсем наблизо, само на няколко крачки разстояние от цитираната по-горе обмяна на информация кой какво празнува. Площадът в Сливен е празничен, но не заради 9 май, а защото тук за двайсети път се провежда Национален фестивал на детската книга. Този път под патронажа на Цвета Караянчева, председател на Народното събрание, и както обикновено с много гостуващи детски писатели, раздаване на награди, детски сцени за пеене и танцуване и няколко щанда за продажба на най-новите детски книжки от българските издателства. Ето го и самият повод – той се намира на щанда на ИК „Атеа“ и носи заглавие „Хитлер – човекът зад чудовището.“
Точно така, правилно сте прочели. Издателска къща „Атеа“, която прави и чудесни детски книжки, се представя на националния фестивал на детската книга включително с четиво за човека Хитлер зад чудовището Хитлер. Колко души досега се възмутиха от това, че предлагате на деца книга за Хитлер? – питам представителя на издателството. „Вие сте първата“, лъже. Със сигурност знам, че няколко души вече са се възмутили, но книгата продължава да стои на детския щанд. И защо точно тази книга трябва да прочетат децата? – питам. „Защото децата трябва да знаят всичко“ – отговаря. Всичко или всичко, което могат да преценят с малкото си знания и с още по-малкия си опит? Обичайните купувачи на книжки на този панаир са деца от 4 докъм 14 години. Да видим от препоръката за книгата на самото издателство „Атеа“ какво трябва да научат децата от тази книга: „Какво мотивира Адолф Хитлер в неговата жажда за власт, във вярата му в превъзходството на арийската раса и в убеждението му, че германският народ трябва да властва над Европа? Какъв е източникът на неговия антисемитизъм, преследването на хомосексуалисти и цигани, вярата му, че войната е самоцел? В тази книга авторът Майкъл Кериган разглежда живота на Хитлер още от самото начало…Илюстрирана със 180 снимки, портрети, картини и произведения на изкуството, тази книга за Хитлер разкрива историята на човека, чиито действия продължават да ужасяват и пленяват съвременния читател повече от седемдесет години след смъртта му.“ Това пише в сайта на издателството.
Тоест това е толкова универсална книга, че удовлетворява едновременно и ужасените, и пленените от Адолф Хитлер. Корицата със сигурност е направени от пленените – иначе на нея едва ли щеше да има свастика, гордо заела долната третина от корицата. Питам две хлапета дали знаят кой е Хитлер. Според едното това е „един човек, който искал да освободи хората от циганите“. Другото дете не знае кой е, но е виждал пречупения кръст, нарисуван на стена до училището. Днес на корица, утре на стена, вдругиден на ревер, после на знаме… „Проблемът не е дали фашизмът може да се върне, а дали ще го разпознаем достатъчно рано. Дали ще можем да го различим преди да е дошъл и да се е настанил необратимо. Затова като видиш знак за такава опасност, викай. Отделният човек не може да направи кой знае колко много, но поне може да вика.“
Затова – викам! В абсолютно всяка европейска държава появата на книга със свастика и портрет на Хитлер и подзаглавие „Човекът зад чудовището“ на детски щанд е много меко казано неприемлива. В някои държави това би донесло глоба, в други още по-строги наказания, на българския национален фестивал на детската книга в Сливен то не означаваше нищо. Точно ден и половина – ни-що! Въпреки забележките на отделни граждани, въпреки появата на публикация в местен сайт – никаква реакция, книгата си стоеше сред останалите детски книжки. През това време получих възмутени сигнали от съграждани по телефона и в социалната мрежа. И едва когато това ми даде основание да настоявам на висок тон пред представителя на „Атеа“ и пред организаторите от името на тези съграждани крайно неподходящата за деца книга да бъде изтеглена, тя бе сложена под щанда.
Какво е това – безхаберие? Подценяване? Разбъркана скала на ценности? Стремеж за печалба, която не се спира пред нищо? Наивност, арогантност? Най-вероятно смесица от всичко. Склонният да ме убеждава колко невинно четиво е книгата за Хитлер представител на издателството показа като аргумент книга със заглавие „Безсмъртните“ (за бойни отряди от древността до днес) и попита: „Тия да не са избили по-малко хора от Хитлер?“ Този въпрос ми се видя още по-неуместен от самата книга за Хитлер – на това място (национален фестивал на детската книга), на този ден (9 май) и пред такава публика (деца, дошли да си купят книги, защото са им казали, че книгите ни правят по-умни и по-добри хора).
Какво правеха през това време сливенските организатори и първенци, ще попитате. Заети бяха. Предстоеше посещение на патрона на фестивала – Цвета Караянчева, председател на Народното събрание. Провеждаха се делови и любезни срещи, връчваха се награди, разменяха се любезности и изявления за това колко важно нещо са книгите, особено за децата, особено за изграждането им като личности. Гости от столицата и чужбина, тържествен концерт, всичко както си му е редът за един прекрасен детски празник, просъществувал вече 20 години. В цялата тази ритуална суматоха не остана време да се забележи лъжицата катран. У нас често става така, усилията отиват в ритуалите. Затова когато забележите – викайте, предупреждавайте, пазете децата!
Автор: Веселина Седларска, "Редута"