Просяците са част от демократичният ни пейзаж. С особена концентрация в центъра на София. Предполагам и в другите градове.
За двеста метра бях спрян няколко пъти от тях. Просеха пари за храна. Никой не ми поиска пари за цигари, за водка или за билет за метро. Трима от тези просяци пушеха. Цената на една кутия цигари е повече от хляба. Но те не седяха на улицата дъвчейки хляб, а пушеха цигари. По пет кинта кутията. Някак гадно ми стана да им давам пари за хляб.
В квартала тактиката е друга. Там има едни римляни, които ходят в строй и въоръжени с криви пръчки ровят в кофите за боклук. Ходят на тумби – мъже, жени, деца... Щом видят самотен минувач, по стар римски обичай римляните пускат децата си като малки свирепи пиранийки да искат пари. Наблюдавал съм ги и в това им действие няма случайност. Ако минувачът е мъж в силите си почти не го закачат. Дай-няма-чао. Ако минувачите са групичка, която е очевидно заедно – също. Но какво става ако е самотна жена, не дай боже с количка с дете или по-възрастна. Олеле-малеле... Нахвърлят се тези ми дечурлига като камикадзета. Започват да висят по ръцете, да дърпат палтата. Да реват за пари. Все едно не съм в София а някъде в екваториална Африка след гражданска война. И винаги парите са за храна. Ама винаги. И никога тези просяци не приемат, когато им дадеш храна. Ама никога.
Ако държа да съм милостив християнин, трябва да излизам поне с десет лева за раздаване. Но ако го направя, не мисля, че просяците ще станат по-щастливи. Тези мисли ме накараха да направя един мислен експеримент.
Какво би станало, ако просяците започнат да получават пари (нарича се милостиня, но не смятам думата за правилна) от всеки? И в рамките на половин ден съберат, да кажем, по 500 лева. Дали ще престанат да просят, ще си платят тока и ще започнат да си търсят работа на осемчасов работен ден?
Заклевам се, че не! На другия ден пак ще са на улицата и пак ще просят, защото да изкарваш по 500 лева на ден е недостижима надница и за напреднал меринджей.
От тук пътищата са два – или просяците започват да „работят“ по-малко или алчно започват да трупат пари. И в двата случая просенето няма да бъде заменено от друг вид дейност, защото тази работа ще и носи най-добри доходи.
Така просяците стават богатата прослойка в обществото. Първата им работа е да направят така, че да няма как други просяци да започнат да просят. Тоест да държат монопола в просенето. И защото вече имат достатъчно пари създават лоби, което да им защитава интересите. Започват да контролират обществените процеси. Приема се закон за просенето, и задължителното даване на пари на просяците. Както и закон, за невъзможност всеки нов да може да проси. После - просяците се освобождават от данъци. Просяците имат фирми и техните интереси се пазят от закони, адвокати, съдии и полиция. Хората, които са против просяците започват да се преследват по законови начини, защото благодарение на просяците законите са се извратили до такава степен, че са се дехуманизирали. Всяко извращение вече е абсолютно законно и абсолютно легитимно. Всяка изродщина – демократична.
Това започна да звучи познато. Заменете думата просяк с партия и да продължим с експеримента.
Защото всъщност всяка една партия е просяк. Наближат ли избори започна просенето на гласове. Всяка партия реве, че е гладна и разчита на теб, за да оцелее. Бута ти някакви морални обяснения, че като гласуваш за нея ще направиш някакво хипотетично добро и ти самия ще започнеш да живееш по-добре, но те и просяците го разправят абсолютно същото.
А и работите вече така са измислени, че всеки ден твоите пари отиват в партийните сметка. Ей така, да си имат парички да не са гладни. Тези пари не се наричат милостиня, а субсидия.
Та въпросът ми беше: „Как да се отървем от просяците?“
Автор: Емил Йотовски
Източник: OFFNews