От неуспехите трябва да се извличат поуки. Затова се казва, че историята е учителка на народите.
Казвам това по повод на развитието на събитията по пакета „Мобилност“. По повод на топящите се чуждестранни инвестиции. На неслучващия се „Български поток“.
Защо идват негативни новини, след като сме чакали добри вести, гледайки как премиерът Бойко Борисов се прегръща с френския президент Еманюел Макрон в „Евксиноград“, как се здрависва с Путин в Москва и се снима с Тръмп в Ню Йорк, как гледа танц със саби в Рияд и дружески се прегръща с принцове в Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства?
Защо надеждите за поток от инвестиции остават излъгани?
Най-лесно е да се плъзнем в посоката на разсъждения за „лошия Запад“, който ни мрази и руснаците, които са ни разлюбили, защото сме ги „предали“.
Най-лесно, но и напълно погрешно.
Все пак е странно защо Борисов, който умее да бъде толкова убедителен, обръщайки се към българския гласоподавател, не успява да приложи същия този чар пред „чужденците“ така че да има икономически ефект?
Част от отговора можем да търсим в неговите „университети“.
Много е говорено и писано за изключителната политическа интуиция и нюх на премиера. Той самият пък неведнъж е казвал, че се е учил от Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски. Беше бодигард и на двамата, много близко до тях, знаеше какво мислят и какво правят.
От Живков е прихванал доста – очевидно, особено за поколенията, които помнят онова време. А и сигурно е имал повече време да беседва с бившия Първи, защото голяма част от подхода на Бойко Борисов като ръководител на изпълнителната власт прилича на маниера на Живков. Без ресурси не става нищо, а България няма нито нефт, нито газ. Опитвайки се да осигури предимство на страната в достъпа до руските природни богатства пред останалите източноевропейски страни, Живков разчита на дружбата със съветските ръководители. Те са приемани, ухажвани (Брежнев получи златна звезда на Герой на Народна република България) с една цел – в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) българските интереси да бъдат подкрепени от Съветския съюз. И в повечето случаи това става.
По същия начин Живков ухажва и Запада – канцлерът на Бавария Франц Йозеф Щраус, например, бе редовен гост в ловните му резиденции. От което тогава и двете страни имат интерес.
Явно този модел днес не работи. Затова Борисов няма как да печели, следвайки го.
Европейският съюз не е е СИВ, там решенията не се прокарват с диктат, каквото и да твърдят някои български евродепутати пред българската аудитория.
Макрон беше в Евксиноград, за да лобира за интересите на французите, още повече че промяна на правилата за командированите работници бе едно от предизборните му обещания. И не е обещавал на Борисов да оттегли предложенията си по пакета „Мобилност“.
Както и Путин не му е обещавал да има „Български поток“.
С каквото впечатление остават българите, слушайки премиера си.
Медийните изявления на Борисов често са разгърнати по формулата - видях се с хората, поговорихме си и те ме разбраха. Правилно при това и следователно, нещата ще станат в наш, български интерес.
Това, че премиерът умее да говори разбираемо на народа сигурно е правилно, като се има предвид, че за трети път е премиер.
Но за външно-политическите ни отношения навярно е проблем, ако се хваща на магиите, с които омагьосва гласоподавателя. Защото с лично обаяние не може да замени несвършената работа на десетки свои подчинени – от министри до по-обикновени граждани на държавна служба.
Защитата на българските интереси по един или друг въпрос означава на първо място те да бъдат ясно осъзнати и формулирани, а след това скучно и последователно отстоявани до последната запетайка на всички места, където е необходимо.
С други думи, трябва да се следват правилата. Това няма да отмени желанието на „големите“ да се наложат над „малките“, пример за каквото е прословутият пакет „Мобилност“.
Но пак той е доказателство, че „големите“ прокарват интересите си по правилата – пишат предложения, привеждат ги под общия знаменател на едни или други права (в случая с превозвачите – на нормална почивка и условия на труд на шофьорите), измислят йезуитски формулировки, въртейки запетайките, лобират за тях, търсейки съюзници и превербувайки чуждите (както пак в случая с превозвачите май стана с Чехия и Унгария).
С други думи - не се уповават на успех само защото са „големи“ и могат да извадят най-якия коз.
А в международните отношения пък въобще няма място за категориите „любов“ и „омраза“.
Нито руснаците ще ни доставят евтино своя газ, защото ни „обичат“, нито американците искат да ни продадат скъпо своите Ф-16 и втечнения си газ, защото ни „мразят“. Всичко е въпрос на интелеси. На бизнес! И едното, и другото става по договори, под които има (или ще има) и български подписи. И тези, които се договарят трябва да мислят какво ще спечели България дори, когато изглежда, че дадената спогодба не е най-печеливша за нас.
А тогава, когато търпим преки щети, изпълнявайки съюзнически задължения, би следвало да умеем да договорим съответни компенсации. Да не става като в поговорката - да изядем торбата със сол, след като сме изяли боя.
Просто в политиката няма емоции, има изгода! Интереси, които се защитават по правилата.
И нашите управленци и политици трябва да се научат да следват правилата в интерес на всички нас, които гласуваме за тях.
Ако не искат да плачем до разбитото корито и да се надяваме да ни „пожалят“, след което да ни отстъпят нещо по милост.