Коментар на Владимир Костов за сайта „Епицентър“
Преди век, в пролетта и началото на лятото на 1919 г., във Версай се провежда конференцията, официално обявила края на първата световна война. Естествено, с претенцията да определи и облика на света, който ще последва.
Предната година и на конференцията се чуват два необичайни за края на един военен конфликт призива. Ленин, лидерът на Съветска Русия, призовава светът да не се дели на победители и победени и се отказва от каквито и да било претенции към държавите, с които Русия е била в конфликт.
Уилсън, президентът на САЩ, оповестява пред самата конференция своя програма за следвоенния свят останала в историята като 14-те точки на Уилсън. Всичко дели Ленин и Уилсън, Съветска Русия и САЩ. Но е факт, че двамата апелират следвоенния свят да не бъде делен на победители и победени, и, като първа стъпка, да не бъдат товарени загубилите войната с непосилни репарации.
Сигурно светът, който последва, щеше да бъде друг, ако Версайската конференция се бе вслушала с внимание в думите на Ленин и Уилсън. Или поне в тези на единия от двамата.
И ако не светът, то най-вероятно поне мястото и ролята на Европа в този свят можеха и щяха да бъдат други.
Версайската конференция, командвана по същество от Великобритания и Франция, реши обаче друго и по силата на това решение Европа бе осъдена да извърви пътя, който знаем.
Те са го виждали във въображението си като апотеоз на една доминирана от съюза им Европа, своеобразен хегемон на света.
Поделянето на държавите на победители и победени, натоварването на последните с разрушителни репарации, те са си го представяли като утвърждаване на своето могъщество и чрез тях и това на Европа.
Изминалият век показа съвсем друг прочит на решението на Версайската конференция.
То се оказа последното суверенно решение на Европа.
Но отхвърлило призивите и на САЩ и на Русия, това решение не отвори път към някаква световна хегемония на една водена от Великобритания и Франция и техни съюзници Европа.
Обратно. То свали последната до ранга на резерв и поддържаща сила на страните от истинския първи ешелон в борбата за пътя на бъдещия свят.
Европейският съюз отбелязва многодесетилетно съществуване.
Но през всичкия си дълъг път, той не успя да си изгради
истинска обща социална политика, не постигна истинско наднационално политическо мислене и визия, не постави основите на своя обща армия и отбранителна политика, не намери сили да въобрази и прокламира своя амбиция за място всред най-големите в света. Все белези, които очертават категорично Европа не като суверенна сила, а като подържащ ансамбъл за политика, решавана от други.
Навечерието на изборите за европарламента показва, че в много европейски страни се проявява сериозно обществено недоволство от това състояние на нещата.
Има желание за по-друг Европейски съюз, за по-друга Европа.
Дали резултатите от изборите ще покажат начало на истинска промяна или само ще потвърдят съществуването на обществените недоволства?