Нарочно изчаках да видя как ще се развие поредната шпионска афера, свързана с действия на Русия в България. Изчаках, защото не повярвах на първите съобщения, мотивирани от данни на ДАНС и Прокуратурата. Помислих си, че журналистите нещо не са доразбрали, че истинските мотиви за обявяването на двама руски дипломати (единият май не се оказа такъв, а „член на техническия персонал на руското посолство”, но нейсе) за шпиони ще бъдат уточнени от тези две много сериозни български институции. Вчера обаче обвиненията бяха потвърдени, а дипломатите отзовани/изгонени/заминали.
Какви са обвиненията? Според прокуратурата, двамата са „събирали информация, представляваща държавна тайна с цел предаването ѝ на чужда държава“. Дотук – добре, съгласна съм, че това е шпионаж, който трябва да бъде категорично пресечен. Какво обаче се оказва при уточнението на шпионската им дейност?
В първия случай става дума за събиране в продължение на три години от 2017 г. насам на „информация за механизмите на изборния процес в страната”. Това ме изуми, защото не мога да си представя, че в най-откритата процедура, свързана с реализиране на пряката демокрация, може да има нещо тайно. Всъщност, мога да си представя, но не ми се иска да вярвам, че в една демократична държава изборните процедури са държавна тайна, защото в такъв случай тайна могат да бъдат само механизмите за фалшифициране на изборите. За това ли става дума? Въпросът май е реторичен.
Във втория случай в продължение на две години от 2018 г. насам е събирана информация „от сферата на енергетиката и енергийната сигурност на страната”. Това звучи по-сериозно, но продължението на обвинението е, че „руският представител е осъществявал контакти с български граждани, които са имали достъп до информация от тази сфера”. Толкова, не че е получил документация, която представлява държавна тайна или е вербувал въпросните лица да му дават такава информация. А няма и обвинения към въпросните български граждани, че са издали някакви държавни тайни.
Нима дипломати, независимо коя държава представляват, нямат право да провеждат разговори и да събират информация в сферата, за която отговарят? Например, за свободата на словото, за политиката, за икономиката. Ако нямат такова право и разговорите с българи от тези сфери са шпионска дейност, то тогава посолствата на всички страни в България са чисто и просто шпионски централи.
Но се оказва, че едни имат такова право, а други нямат. Вярно е, че с едни сме съюзници в НАТО и ЕС, а с други не сме, но това не би трябвало да се отразява на дипломатическата дейност, а да се проявява в междудържавната.
Поредният шпионски скандал с руското посолство показва не просто враждебно отношение към Руската федерация, което е лесно обяснимо заради изострените отношения на нашите съюзници с тази държава, а е свидетелство за нашия стар сателитен синдром. Поне от началото на 40-те години българските политици правят всичко възможно да получат одобрението на силните на деня. А днес виждаме продължение и на една друга традиция – да го правим без оглед на убедителността на действията. Мога да припомня как се стига до скъсване на дипломатическите отношения между България и Съединените щати в края на 40-те години на ХХ в.
Само дето този път мотивите за раздухване на шпионския скандал са смешни, а изводите – тъжни. Дали само толкова могат нашите институции, или изобщо не ги интересува общественото мнение, а само какво ще кажат силните на деня?