Заглавието е от втората част на поговорката „Не знаем какво печелим, когато губим и какво губим, когато печелим”. За него се сетих по повод на 30-та годишнина от изборите, поставили институционалното начало на българския преход към демокрация.
На 10 юни 1990 г. малко над 90 % от българите с право на глас отидоха до урните, за да могат за пръв път от десетилетия свободно да изберат свои представители. При това не просто за поредното Народно събрание, а за такова, което да изработи новата конституция на демократична България – Велико народно събрание.
Дотук добре. Големият ентусиазъм, с който млади и стари се отправиха към изборните бюра, търпението, с което изчакваха реда си, усмивките и надеждите – всичко това повтаряше атмосферата от полските избори година по-рано (4 юни 1989 г.), от унгарските три месеца преди нашите, чехословашките, които съвпаднаха с нашите. Разликите дойдоха вечерта, когато започна преброяването на изборните бюлетини. Защото вместо триумф, на какъвто се радваха „Солидарност” в Полша, Унгарският демократичен форум и Съюзът на свободните демократи в Унгария, Гражданският форум и Обществото срещу насилието в Чехословакия, на българския СДС му се наложи да преживее горчиво разочарование.
СДС претърпя загуба, а неочаквано, дори и за своя предизборен щаб,
победата беше извоювана от БСП
Разликата в резултатите беше малко под 11 % – 47, 15 % за победителя и 36,21 % за победения. Мисля, че над една трета от гласовете на българите са голям успех за политическа сила, създадена само половин година по-рано. Но те не само не зарадваха ръководството и привържениците на СДС, а предизвикаха остро разочарование – Кеворк Кеворкян и Йосиф Сърчаджиев прекъснаха прякото телевизионно предаване при обявяването на резултатите от изборите, на другия ден лидерът на СДС д-р Желев обяви, че изборите са били свободни, но не и честни, а огорчените от изпуснатата победа студенти обявиха гражданско неподчинение и окупираха Софийския университет. Малко по-късно ги последваха и други привърженици на СДС, които създадоха палатков протестен лагер в центъра на София. Започна голямото политическо противопоставяне, от което се роди двуполюсният политически модел.
И това, независимо че паралелното преброяване на изборите (на германската агенция Интерфас) показа същия резултат. И пак независимо от оценката на чуждестранните представители, че изборният процес е протекъл спокойно, под политическо и международно наблюдение, сиреч е отговарял на критериите за свободни и демократични избори.
Не по-малко изненадана от резултатите се оказа и БСП, чиято скрита цел преди изборите беше не запазването на властта, а поделянето ѝ. За да не бъда голословна, ще припомня един епизод от предизборния период. През април Петър Младенов, тогава вече президент/председател на републиката в личен разговор с акад. Благовест Сендов дава следната прогноза за бъдещите избори: „На тези избори най-вероятно и най-естествено е да победи опозицията. Тогава аз трябва да посоча бъдещия премиер. Най-добре ще е това да бъде д-р Петър Дертлиев, а Луканов и ти (Сендов) да му бъдете заместници”[1]. Оставам настрана странната идея на Младенов, че след като БСП загуби изборите, тя ще има право на вицепремиер (??), по-важно ми се струва, че важна част от ръководството на БСП ни най-малко не вярва във възможността за изборна победа.
Това са фактите. За какво говорят те?
Връщам се към заглавието – то се отнася за изборната победа на БСП, която не ѝ донесе радост и възможност за осъществяване на реформи, а проблеми. Желанието за поделяне на властта, най-ярко изразено от премиера Андрей Луканов, доведе до дълги и мъчителни преговори за съставяне на ново правителство, непримиримост на представителите на СДС да участват в коалиционно правителство и поредното еднопартийно правителство на Луканов, ако не броим няколкото безпартийни министри, гравитиращи около БСП. Иронията е, че най-прозападно и пропазарно (сиреч прокапиталистически) настроеният висш функционер на БКП/БСП състави на 6 февруари 1990 г. първото и единственото в историята на България чисто комунистическо правителство, а след изборите му се наложи да повтори упражнението с правителство на БСП.
Неудобството от изборната победа, с която БСП (или поне част от ръководството ѝ) не знаеше какво да прави, доведе до продължаващо отстъпление от властта – само месец и половина след победата, на 1 август 1990 г., мнозинството на БСП избра лидера на СДС д-р Желев за президент на страната, след като Младенов беше принуден да подаде оставка от протестиращите от СДС.
Но протестите не спряха, а продължиха, като в тях се включиха и профсъюзите (не само синият синдикат „Подкрепа”, но и наследникът на прокомунистическите професионални съюзи – Конфередацията на независимите синдикати в България, оглавена от бившия сътрудник на ЦК на БКП Кръстьо Петков), и в края на ноември Луканов също подаде оставка. Така стъпка по стъпка
БСП безславно напусна властта,
осигурена ѝ от победата в първите свободни и демократични избори
И така до следващите избори от октомври 1991 г., които най-после губи, макар и само с малко над процент.
Голямата загуба от описаната ситуация за БСП беше, че с поведението си след победата тя загуби доверието на значителна част от гласувалите за нея. И тази загуба се оказа трайна.
Как изглежда първата част от поговорката – какво печелим, когато губим. Тя се отнася за СДС. Въпросът е дали СДС спечели нещо, след като загуби изборите през юни 1990 г.?
Верният отговор би трябвало да бъде, че се е поучил от грешките си, за да не ги повтаря. Реалността обаче е друга.
Бившите седесари днес представят загубата по следния начин: „Решението на кръглата маса за свикване на ВНС бе първият решаващ момент на прехода, в който комунистите успяха да изиграят опозицията. За политическото и икономическото оцеляване на престъпната комунистическа върхушка бе от изключително значение „печеленето на време“ чрез имитация на реформи”, „Въпреки признаването на изборните резултати от СДС, върху тези първи демократични избори след 1989 г. винаги ще тегне съмнението, че бяха фалшифицирани от комунистите.”, „Избирането от ВНС на президент от опозицията въпреки мнозинството на БСП бе абсолютно необходимо за политическата стабилизация на страната и за международната ѝ легитимация”[2].
Какво от написаното е вярно. Ще започна с решението на Кръглата маса изборите да се проведат за Велико, а не за обикновено Народно събрание. Това е идея не на БСП, а на СДС. Тя беше лансирана с логиката, че тъй като България е изостанала от трансформациите в страните от Централна Европа, ако бъде приета нова демократична конституция, българското общество ще бъде вкарано в демокрацията и така ще настигнем (а може и да изпреварим) „отличниците”. Тази теза беше развита от Снежана Ботушарова, Стоян Ганев и Димитър Луджев и предложена от СДС на Кръглата маса. Тя звучеше добре, но имаше едно предварително условие – СДС да има мнозинство във ВНС. А БСП я предложи с радост, защото тя осигуряваше съучастие на „бившите комунисти” в изработването на новия конституционен ред.
Решението изборите да се проведат през юни, а не през есента, беше съвместно, но по признанието на д-р Желю Желев (каза го на кръгла маса, организирана в СУ през ноември 2009 г.) те са се съгласили след срещата с държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър в началото на февруари, който ги е посъветвал да проведат изборите колкото се може по-скоро, за да вземат властта и да започнат демократичните реформи. Но вярата на Бейкър, че СДС ще спечели, се гради не върху познаване на реалностите в България, а на ставащото в Централна Европа.
Кой би трябвало да познава по-добре българските условия –
американците или българите?
За опасностите при ранни избори предупреждават представителите на „историческите партии” в СДС – БСДП и БЗНС „Никола Петков”, само че техните предупреждения са пренебрегнати. Дали защото лидерите на коалицията са вярвали повече на американския държавен секретар или са били нетърпеливи да влязат във властта, не мога да преценя.
Така че и двете решения трудно могат да се определят като зла воля на комунистите „да изиграят опозицията”.
Едва ли е грешка и признаването на резултатите от изборите от страна на СДС. Ще повторя, че резултатите са признати от всички външни наблюдатели (които имат и бележки, но несъществени за окончателния резултат). Но обявеното гражданско неподчинение, в което се крие нежеланието да се признаят собствените грешки, постави тежък отпечатък както върху хода на прехода, така и върху съдбата на СДС, тази тогава единна и най-голяма опозиционна сила.
Какво имам предвид? На първо място факта, че вместо да поиска истински реформи – институционални и икономически, обществената енергия беше насочена към улично противопоставяне. Роди се тезата за непримиримостта на интересите между управляващи и опозиция, взеха връх крайните тези, които не предполагат размисъл за грешките – както на БСП, така и на СДС. Създаде се
вярата в непогрешимостта на СДС, който си присвои правото
да определя какво е демократично и какво не
Усещането за непогрешимост, което съпътстваше не само СДС, а и неговите наследници до днес.
Какви са резултатите от нежеланието да осъзнаем какво печелим, когато губим?
Политическото противопоставяне обхвана цялото внимание на обществото, а зад сцената различни групи и сили необезпокоявано извършиха тайната приватизация на държавната собственост. Съзнанието за непогрешимост на СДС го превърна в „свещена крава”, но постепенно го лиши от масова подкрепа в обществото и той се стопи от голяма партия (от времето на Костов) до малки елитарни групи.
Три десетилетия след повратните избори от юни 1990 г. България е вече в съвсем различна политическата ситуация: наследниците на СДС се борят не за победа, а за влизане в парламента, БСП е в дълбока опозиция и изолация, а победоносната формация ГЕРБ формално е дясна партия, но по същество съчетава наследството на БКП с декларативния антикомунизъм на СДС. Това е резултатът от ненаучените уроци.