България се намира във време на сериозна социално- икономическа криза и дълбоки политически турбуленции. Почти три месеца на улицата има масови граждански протести и недоволство, породени от моралния и управленски крах на ГЕРБ и лично на министър-председателя Бойко Борисов.
В това смутно и разделно време мнозина съзряха шанс за нови политически проекти – протестърски, републикански, шоуменски и т. н. В последните дни се появи поредното сезонно намерение от типа „дървено желязо” - създаването на русофилска партия в България.
Подобно партийно заиграване с емоцията на над от 80 % от българите може и да доведе едноцифрени електорални успехи, но то не е от полза за страната. И най-важният аргумент за тове е, че в България русофилството е кауза, национална съдба и цивилизационен код – все неща, които не могат да се поберат в тесните дрешки на партиен проект.
Сред нас българите съществува своеобразен русофилски консенсус - приятели на братския, славянски и православен народ и почитатели на руската духовност и култура са мнозинство в Българската социалистическата партия, има ги в ГЕРБ, в ДПС и даже в десните партии (като там интелигентски се възхищават от Достоевски и Чайковски и се разграничават от Путин, но и тримата са представители на велика Русия). Русофили са и много от разочарованите от политиката и негласуващи избиратели. Ето защо партизирането на тази кауза само ще внесе поредното разделение между приятелите на Русия и нова вълна на русофобия сред противниците ѝ.
Кому е изгодно днес, в дигиталната, глобална епоха на ХХI век да се делим отново на „фили” и „фоби”!? Т. нар. русофилска партия може да развихри само истерия и за интриги за „руска заплаха и намеса”, да реанимира езика и практиките на Студената война.
Някой явно е забравил, че Партия (от лат. „pars”) означава „част”, а политика (от гръцки „Πολιτική”) е изкуство за управление на държавата, и се отнася до група хора, които си поставят непосредствената задача да овладеят политическата власт. Класическите модерни идеологии са социалната, консервативната и либералната, а отличията им са свързани със социално-икономическите отношения в обществото. Не може дружбата с друга държава, пък била тя и най-близката ни в исторически и духовен план Русия да бъде политическа идеология.
Титаните на съвременната дипломация - руснакът акад. Евгений Примаков и американецът Хенри Кисинджър, определят днешния динамичен свят като многополюсен. В него дружбата между народите е елемент от взаимноизгодните връзки между отделните държави и цивилизационни модели. Между България и Русия този елемент е особено значим и силен. А на ниво човешки контакти и национално самосъзнание нашата връзка е и много красива емоция, която трябва да се пази и поддържа. Ние – българи и руси - имаме общо минало, обща вяра и писменост, обща борба за национална свобода и срещу фашизма, заедно сме изграждали социалната държава през миналия век.
Днешните международни отношения изискват воденето на балансирана външна политика. Българският национален интерес диктува да имаме дружески отношения с Русия - да развиваме диалога на най-високо държавно ниво, да довършим стратегическите енергийни проекти, да развиваме културните и образователните връзки. Не трябва да позволяваме на конюнктурни политици, без визия за България да превръщат страната ни във военен, политически или пропаганден плацдарм срещу Русия.
Като член на Европейския съюз, трябва да поддържаме партньорски отношения с всички фактори на многополюсния световен ред – със САЩ, с проспериращия социалистически Китай, с регионалната сила Турция и останалите балкански страни. Само осъзнатият национален интерес и умел баланс във външната политика ще позволят на България да се възползва от стратегическото си кръстопътно положение между Изтока и Запада, за да бъдем държава, която дори и силните уважават, а не командват.
Автор: проф. Светлана Шаренкова
Източник: "Епицентър"