Големите събития, ония, които ще бъдат изучавани в учебниците по история, имат ефекта на земетръс – както върху отделните хора, така и върху групи хора и цели общества. Страхливите, допреди труса изглеждащи неотличимо обикновени, лъсват като страхливци. Онези, които са стояли в разкрачено положение по важните обществени въпроси, се разчекват и разпадат. Или все пак се виждат принудени да вземат страна. Зле интегрираните индивиди и общества неминуемо застават на страната на неправдата, в името на имагинерни текущи свои ползи; интегрираните се подреждат на страната на правдата, в името на това да продължават да бъдат такива, каквито намират за редно да бъдат.
Така или инак, получава се фундаментално разделение. То затрупва всички предходни разделения и определя поведението, както и отсъждането за това поведение, за десетилетия напред. Войната в Украйна отекна по този начин в България, както направи и в другите европейски общества и народи. Под удара на този трус политическият, общественият и моралният пейзаж се преподрежда пред очите ни.
Какво се разкри пред очите ни
Бившият служебен премиер Стефан Янев, който първоначално изглеждаше като стабилен политически субект, се оказа особено рехаво скроен, зле интегриран и не твърде смел. От самото начало на войната търси начините, по които да повтаря основните теми на руската военна пропаганда – но някак така, че да не изглежда невъзпитано или страхливо. С напредъка на войната заорава все по-дълбоко, стигайки до путинската теза, че е било възможно украинците да нападнат първи. Това слага точка на всяко възможно уважение към него за десетилетие напред.
Липсата на стабилност у президента Радев също се разкри под напора на войната. По един удивителен начин точно човекът, който успя да застане начело на народното въстание през 2020 година не издържа теста на войната. Въстанието искаше България да стане напълно европейска страна, вместо да продължава да бъде ориенталско-руска имитация. При старта на войната в Украйна, която Русия води именно срещу Европа и нейните ценности – Радев обаче зае разкрачена позиция. И така предаде не само своето лидерство от периода на 2020 година, но и вярата, която мнозинството имаше в него поради тази му именно тогавашна роля. Национално унижение и срам бе сценката, при която украинският външен министър Кулеба съсече българския президент с репликата, че украинският и руският народ не са братски народи, както твърди самият Радев.
Страхливостта, разбира се, е отличителна черта на българския характер и тя изби на повърхността под напора на войната. В дадения случай, обаче, страхливостта се оказа съсредоточена в елита на българите – политици и общественици, т. е. при онези, които би трябвало да вдъхват кураж на обезкуражените. С продължението на войната все повече обикновени българи започнаха да намират у себе си кураж да застанат на правилната страна - на страната на жертвата, на Украйна, на европейската цивилизация, заплашена от азиатските орди.
Нищо подобно не се случи на българския елит. Дори пред лицето на пристигналия с риск за живота си Кулеба, българските предводители продължиха да практикуват бай-тошовото „да се снишим, другари, докато мине бурята“.
Срамно снишаване
Как изобщо е възможно хора, в чиито ръце сме поверили съдбата на държавата, във време на война да твърдят, че сме „малка страна“ и затова нямало да помагаме на Украйна много? Колко сме малка? С около процент по-малка от Англия. С по-голямо население от Дания. И в пъти по-огромна от Естония, която досега е помогнала на Украйна с около 12 пъти повече средства от нас, инак героичните българи, честващи годишнина от Априлското въстание.
Тези хора такива ли искат да бъдат, наистина? Дребни, изпотени от страх мижитурки? Те искат да ги следваме, във военно време, като наши предводители? Да им вярваме, като на наши представители? Гнусливо презрение е онова, на което ще се радват оттук насетне.
Как изобщо е възможно наглед сериозни политически лидери да ни обясняват, че ако дадем оръжие на украинските си братя, ще се окажем във война с Русия или ще продължим войната? Какво е в главите на тези хора? „Да продължим войната“ – т.е. да отложим момента на руската победа? Та нали след подобна победа Путин ще насочи цевите си насам, виждайки колко е страхлив и жалък е българският предводителски елит? Или тези наши политици си представят, че ще направят лични сделки с нахлуващите руски гаулайтери? От самата Украйна вече пристигат достатъчно свидетелства, че руснаците с удоволствие убиват именно онези, които най-много са им помагали срещу собствения си народ…
Как изобщо е възможно нашите предводители да не си дават сметка, че ако днес те не се втурнат да помагат на жертва на брутална агресия, то утре никой няма да помага и на нас, когато се окажем жертви? Това дори не опира до смелост или до заставането на страната на правдата. Това би трябвало да опира до елементарно чувство за самосъхранение, което пък би трябвало всички да носим в инстинктите си.
Нямаме никакво извинение
Унгарците поне имат идеологическа обосновка на подобно свое поведение: мразят Европа и нейните ценности, харесват модела на управление, наложен от Путин върху руснаците. Ние, българите, нямаме никакво извинение за сегашното си подло поведение в момент, в който се решава как ще изглежда светът утре. Той, светът, ще изглежда много по-добре, след като общността на цивилизованите страни прекърши Путин и върне обратно в блатата неговите варвари. Как ще гледа този свят на нас, които през цялото време се опитваме да се скрием и, когато ни зададат смислени въпроси – да хленчим?
Посочете ми човек, който твърди, че обича хленчещи, страхливи и себични хора и аз ще ви посоча лъжец. Няма такива хора. Войната постави нашите предводители пред избора: срам или помощ за жертвата на войната. Избраха срама. Няма да избегнат последствията на войната.
А в следващите 30 години споменът за тяхното поведение ще е унижение за всички българи. Те ще го виждат, чуват и чувстват на всяка крачка и при всеки контакт с онези достойни обитатели на Европа, които в момента правят всичко, за да спрат азиатското нахлуване в нашия общ дом.
Автор: Евгений Дайнов