Наскоро министърът на външните работи на РС Македония направи поредните публични коментари относно шансовете на своята страна да започне преговори за членство в ЕС. Буяр Османи е считан за един от умерените, про-европейски политици в Скопие, които имат искрено желание за присъединяване на РСМ към ЕС и които прекрасно разбират дефицитите на страната си, които не ѝ позволяват да започне този процес. Това коментира пред БГНЕС Бойко Ноев, дипломат и бивш министър на отбраната.
Именно поради това, предизвиква учудване цитираният от медиите лайтмотив на неговите коментари, а именно неудовлетвореността от хода на разговорите с ЕС и София, които не приемали условията на Скопие. Според Османи, ако така продължавали работите Скопие щяло да загуби интерес, а „топката била в полето на България и ЕС“. Нещо повече, според него „може би това е единственият и последен шанс за спасяване на отношенията ни с България“ и даже дава нещо като ултиматум- „до лятото“.
Наблюдателите на ситуацията в РСМ са раздвоени в преценките си към кого отправя македонският външният министър тези послания- към политиците и обществеността в своята страна, или навън.
Защото думите му, че: „ние сме длъжни да не подлагаме повече гражданите на такива безкрайни разочарования и в един момент трябва да се постави черта, за да кажем: стига“, и че: „като правителство вече не можем да се занимаваме само с този въпрос, ще трябва да се фокусираме вътре, да продължим с реформите“ от една страна звучат като извинение пред многонационалната общественост на РСМ за забавянето, или въобще липсата на реални реформи в критично важни сфери на политическия, икономическия и обществения живот в страната. Защото именно липсата на реформи, за които говори самият Буяр Османи са в основата на напреженията както в македонското общество, така и на отношенията с ЕС и България.
Вътрешно-политическите дебати на политиците в РСМ са си тяхна работа. Но когато се опитват да прехвърлят вината за своите неудачи от болната глава на здравата и особено, когато се опитват да внушават такава вина на България, нещата явно не вървят в правилната посока.
Какво казва Скопие на България и на ЕС по въпроса за премахването на дискриминацията, която вече десетилетия тегне над македонските българи и в частност по фундаменталния въпрос за тяхното искане да бъдат включени в конституцията, наравно, забележете наравно, с останалите части от народи, с македонците, албанците, ромите, турците, бошняците, сърбите и власите, живеещи на територията на днешна РСМ. Скопие казва: „Да, вярно е, справедливо е, но сега не може“. Не можело, защото видите ли, нямало достатъчно гласове в парламента на РСМ в подкрепа на конституционното равноправие на българите. Ами къде са тръгнали за ЕС, като сами признават, че по политически причини не могат да изпълнят този ключов критерий за членство, какъвто са правата на човека и равноправието? Защо решаването на този въпрос е по-сложно от смяната на името и други важни държавни атрибути, които по настояване на Гърция минаха през парламента в Скопие за пет месеца и половина? Днешното правителство се оправдава с опозицията, проблемът бил Мицковски. Е, добре, с какво тогава им е виновна България, та трябва да я плашат с ултиматуми, че и срокове ѝ дават да се откаже от правото си да се грижи за своите граждани в РСМ, което право, апропо, е изрично записано и в двустранния Договор от 2017 г. И въобще, има ли поне една договореност, писмена или устна, която да са изпълнили вече 30 години, откакто България призна тяхната държавност, та да вярва някой днес на празни обещания, и то по такъв фундаментален въпрос? Отлагането на конституционните гаранции за равноправието на македонските българи за неопределеното бъдеще, опитите да бъдат те обвързани с евентуалното приемане на РСМ в ЕС може би след години е нищо повече от долнопробен пазарлък с човешки права, което никое уважаващо се общество не би приело.
В Скопие трябваше отдавна да се разбрали, че докато в РСМ е забранено да си българин, докато македонските българи не получат най-после законните си права за равноправно участие в държавния живот именно като българи, а не някакви други, няма да има доверие в отношенията с България. Затова и конституционните и нормативните гаранции са задължително предварително условие за българското съгласие за начало на преговорите.
Говорът на омразата е едно друго препятствие, за което говори Османи и което очаква преодоляване. И той е абсолютно прав, че това няма как да стане „през процес на провокации“. Още по-прав е, че „лекарството не е в симптоматиката, а в причината за говора на омразата“. Но Буяр Османи едва ли е честен със самия себе си, когато казва, че причината е „във ветото“. На него ли трябва да се припомня, че този говор на омразата към България от страна на РСМ има десетилетни традиции, а не е от две години. Че този говор на омразата извира в знак на благодарност към България за това, че първа призна държавността и суверенитета на младата Република Македония, че поддържаше нейното оцеляване през годините на ембаргото и Косовската криза и не на последно място- че имаше решителния принос за запазване на нейната териториална цялост и единна държавност по време на гражданската им война през 1999-2000 г. Буяр Османи е по-млад, но авторът на тези редове имаше пряко отношение към събитията тогава, като член на тогавашното българско правителството на Иван Костов, заедно с отговорни македонски политици като Владо Бучковски. На Буяр Османи, като външен министър ли трябва да се припомня, че подобен говор на омразата тровеше отношенията им с Гърция и отложи интеграцията на страната в цивилизования свят с десетилетия. На него ли трябва да се припомня, че подобен език на омразата дълги години наложи името на страната му да се изписва под линия в международни документи. И накрая, на него ли, като един от лидерите на албанската общност в РСМ трябва да се припомня, че именно подобен говор на омразата доведе до гражданската война, в която албанците воюваха за своето равноправие с оръжие в ръка с цената на човешки жертви и от двете страни.
Обяснението на езика на омразата в РСМ към всичко българско с „ветото“ на България е бягане от отговорност, страх да започне най-после истинският, честен разговор в рамките на обществото в РСМ откъде идва и накъде иска да върви тази млада държава.
Погледнато от София, ултимативните нотки в наратива на Буяр Османи може би са предвестник на една предстояща нормализация и успокояване на отношенията между двете страни. На първо място, защото те изглеждат като израз на едно изтрезняване пред реалностите, които доминират в РСМ, в очакване на нови обществени процеси, които биха ги променили. На второ място, те ще свалят напрежението и в София, където политиците не по-малко от колегите си от РСМ си имат и друга работа- изостават в изпълнението на основни свои предизборни обещания, при това сполетяни от редица неочаквани кризи, резултат от безумието на Путин в Украйна.
Ясно е, че политическите елити в България и РС Македония трябва да се въоръжат със стратегическо търпение. Дали това ще отнеме година, две, или повече- предстои да видим, живот и здраве! През това време нищо не пречи да продължават срещите на специално създадените работни групи, които, както разбираме са ползотворни, а и редовни, благодарение на новооткритата авиолиния между Скопие и София. Да се надяваме също така и на разума и добронамереността, които ще разпространяват реципрочно десетките телевизии и други медии благодарение на взаимните договорености между двете правителства, в очакване всеки момент на първия влак по линията София-Скопие, както и на автомагистралата, известни още като „Коридор 8“. И не на последно място, да започне работа съвместната комисия, която ще трябва да установи истинските причини защо в България официално са получили българско гражданство над 120 хиляди българи от РСМ, а според последното преброяване в РСМ броят на гражданите, самоопределили се като българи, е нараснал до 3504.