Прави впечатление, че напоследък някои „агенти” правят опити да избягат от миналото, да се отлъчат от него, да пренебрегнат и омаловажат заслугите му за чисто еволюционното развитие веднъж на нацията ни и втори път – на цялото човечество. Рефренно зазвучават казаните някога от някого (но не и в цъфналата ръж) думи : „Човек без минало няма бъдеще”! Това ли е присъдата? Няма ли бъдеще за нас, за българите , за България?
Някога (не чак толкова отдавна) Карл Маркс говореше за класовото разделение – онова същото, за което и сега се правят своеобразни опити да бъде обсъждано – „Протестират само богатите”. Основна разлика между миналото и настоящето в този аспект е това, че Карл Маркс (в образа си на човек от това минало) е прокарал ясна демаркационна линия между „богати” и „бедни” – институцията на собствеността върху средствата за производство. Днес се питам кой е критерият, кой е аршинът, с който мерим? И още – кои са „богатите” и имат ли почва те у нас. Разбира се, в последното не включвам олигархическата „класа”.
Нека се върнем отново към Маркс. Всеизвестна е неговата позиция по отношение на икономическата база като основен фактор за прогреса (или регреса) на едно общество, върху която политическата идеология започва да се надгражда. Антагонизмът между господстващата класа и пролетариата се състои именно в противостоенето между икономическата структура и обществената позиция, което води и до революция на заемащите ниските етажи в стратификационната система. Следствие на всичко това се явява смяната на обществената формация.
Самият Маркс обяснява историята на света като цикъл от непрекъсната смяна на обществени формации – старите стават ненужни, неефективни и биват изтласкани в периферията от новите, в чиито основи са залегнали свежи идеи и (къде изказани гласно, къде не) обещания. Следвайки тази логика, можем да направим извода, че ние отново се намираме в преход . „Старата” обществена формация, утопична и крайно практически наприложима в (чистия й вид), която сам Маркс теоретично създаде, е на път да се срине из основи, давайки път на новото.
Оттук произлизат няколко основни проблеми:
1. Някои ще кажат „Но комунизмът отдавна си замина”. В отговор ще припомня,че същестуват известни раличия между емпириката и теорията, между въжделения и реалност.
2. Брои ли се за „нова” онази формация, която се изражда от идеологията на старата, но чисто побългарена, се характеризира с криворазбраност и погрешна приложимост?
3. Съвместими ли са концепциите на социалното и демократичното? И съществуват ли изобщо те в своите инфинитивни форми?
4. Да критикуваме ли Маркс? Да го мразим ли? Той ли всъщност създаде разрушителното чудовище, което милиони днес искат да унищожат и по-важното – да забравят и заличат от своята история? Или да се прекланяме пред него, защото неговият модел е този, който ще „спаси” бедните, младите, онеправданите?
България е изправена пред пропаст и само една малка крачка я дели от полета към небитието. За мнозина изходът е в плакатите, скандирането и надеждата, че ще „падне” и това правителство . За други надежда отдавна няма. Единодушие цари в едно отношение – алтернатива липсва!
Протестите продължават вече две седмици. Неуморни маси се събират да защитават своята истина. Коя е тя? Покрай протестите през февруари месец повдигнахме въпроса „Знае ли българинът какво иска и за какво се бори?” Не, това не е цената на тока. Не, и падането на Бойко или Орешарски не е. Българинът иска задоволяване на своите потребности. Отново в миналото се намира това, което търсим. Пирамидата на Маслоу обхваща всички потребности на човека(обединени в пет условни групи), задоволяването на които ще му донесат лична удовлетвореност и хармония със света. Това е предпоставка за адекватното структурно функциониране на цялата системност, в която той, ЧОВЕКЪТ, е атомната единица.
Първото ниво обхваща физиологичните нужди – елементарни, но жизнено важни – необходимост от храна, вода, облекло. Статистиката показва, че не е малък процентът на българите, които се намират под жизненият минимум (или иначе казано – те са в състояние на абсолютна бедност). Задоволяването на елементарни нужди като тези за тях е трудна,а понякога дори и непостижима цел.
Втората група потребности са обединени под името „сигурност” – подслон , безопасност и обезщетеност.
Третата група, която най-общо би могла да бъде наречена „потребност от принадлежност”, би могла да се разглежда в полето на индивидуално-постижимото (независимо от икономическата база по Маркс) доколкото в нея влизат необходимостта от любов и семейство. Но „общността” спада също в тази група. Тук е и разковничето. Българите искат общностно обединение, единство и сплотеност. Искат държавата да се грижи за обществото, а не то за нея.
Последните две групи потребности не биха били задоволени без предходните три. Именно в това се състои кризата (моралната, ценностната, идеологическата криза) в България. Не малко пъти се е засягал проблемът за гражданското общество и неговото функциониране. Критиците на протестите вероятно са на мнение, че гражданското общество на родината ни наброява точно толкова, колкото са и ежедневно скандиращите пред Народното събрание рано сутрин „на кафе” и любителите на пешеходния туризъм из София след 18.30 всяка вечер…
Какво ли би казал Маркс по този въпрос? Класово противоборство ли е това, в което сме въвлечени, пасивни наблюдатели или дейни участници? И ако е, то прав ли е Ленин, който следвайки марксистката парадигма, казва: „ Нито един въпрос на класовата борба не е решаван в историята другояче освен с насилие.”.
Ако Маркс беше жив, щеше ли да ни оприличи нас, протестиращите, на съвременния пролетариат и щеше ли да ни подканва и подтиква към съвременна революция?